Българинът тачи традициите си – интервю с Галина Танева

Преди два месеца излезе вашата първа книга – сборникът с разкази „Шепот от Сакар”. Кое ви накара да започнете да пишете? Отдавна ли се занимавате с творческо писане или е нещо ново във вашия живот?

Съвсем случайно, преди около три години открих, че умея да пиша. Една случка на събиране на българската общност, там където живея, ме накара да разкажа хумористична история от живота си и да я публикувам във Фейсбук. Отзвукът беше невероятен сред приятелите. Писателят Мартин Ралчевски прочете разказа и ме насърчи да пиша. Тогава за първи път си дадох сметка, че умея да пиша. Написах поредица от разкази по действителни събития, а след това реших да предизвикам самата себе си, като опитам да пиша изцяло измислени истории. Така започна създаването на „Шепот от Сакар“. Някак много естестествено беше първо да разкажа легендите от нашия край и манастира „Св. Троица“. След това помислих, че ще е добре да оставя за децата си идея за живота в селата едно време. Започнах да им разказвам за сакарското село преди 150 години и така, разказ след разказ се получи сборника. Първоначалният замисъл беше тази книга да бъде моят завет към децата ми, но впоследствие нещата се доразвиха и „Шепот от Сакар“ стигна до широката публика.

Има много хора, които обичат да пишат, но не се престрашават да публикуват това, което са написали, заради опасения как читателите ще приемат техните творби. Разкажете ни повече за това как стигнахте до идеята да издадете книгата?

Най-големият ми страх беше, че може да си повярвам твърде много и да реша да издам книгата си на всяка цена. Това е доста срещано явление в днешно време – всеки написал няколко реда може да ги види оформени в книга. Писателството е не само способността да можеш да разказваш, но и умението да вложиш послание и дълбок смисъл в думите си. Ако думите не оставаят следа, те са само прах на вятъра. В тази връзка, аз в никакъв случай не самооценявам себе си като писател. Смятам, че имам още много път да извървя преди това…

Докато размишлявах върху духовната стойност на книгата, ми хрумна да потърся професионално мнение. Свързах се с Румяна Пелова и я помолих да прегледа книгата и да я редактира. Все още си спомням, мина седмица откакто ѝ бях изпратила ръкописа, а нито дума не бе споменала за книгата. Аз преживявах дните в терзания и мъки, и се лутах от „вероятно горко съжалява, че се е хванала с мен“ до „липсата на новини е добра новина“. Накрая не издържах и ѝ изпратих съобщение: „Вероятно вече съжаляваш, че се захвана с мен?“. В отговор получих: „Ти шегуваш ли се момиче! Отдавна не съм чела толкова добра и смислена книга! А ти си завършен писател!“. Тогава за първи път през главата ми мина мисълта, че може би тази книга заслужава да бъде издадена и представена на широката публика.

До колкото знаем, не е случайно, че действието на вашите разкази се развива в Сакар планина. Разкажете ни за вашата връзка с този слабо познат край на България и това, което ви вдъхнови за описаните истории?

Аз съм израсла в сърцето на Сакар. Детството ми премина в селата Устрем и Каменна река. Сакар е малка, бих казала скромна планина, лишена от всякаква претенциозност, но надарена с красота и мистериозност. Точно такива са и хората от този край. Нашите души са прости, селски и обикновени. За нас живота се изразява в дом, семейство, Бог и земята, която ни храни. Всичко е толкова естествено и рационално простичко… Обаче ние, селяните от Сакар притежаваме силата да се борим със стихиите, да упорстваме пред природата, да не се отказваме пред нещастията и да опазим сърцата си чисти. Скромни, но силни, обикновени, но мъдри! Такива хора биха вдъхновили всекиго.

Сакар е осеян и с безкрай исторически места. Там може да видите така наречените Долмени, датирани от 1000-500 г. пр. Хр. Можете да посетите устремския манастир „Света Троица“, за който има данни, че е съществувал още през Втората българска държава. А в селата традициите и самобитността са толкова съхранени, че все още може да видите кукери по улиците на село Мрамор, коледари и лазарки в село Устрем. Всички тези неща „написаха“ „Шепот от Сакар“.

В “Шепот от Сакар” основните герои на разказите са обикновенни български селяни от 19-и и началото на 20-и век, с радостите и тегобите на ежедневния им живот. Всеки неминуемо прави аналогия с разказите на Йордан Йовков и Елин Пелин. Не се ли страхувахте, че темата ще е много остаряла за днешния читател? Като цяло мислите ли, че съвременна художествена литература, посветена на стария българския бит, традиции и обичаи, може да предизвика сериозен интерес?

Аз забелязвам все по-нарастващ интерес към народния бит и традиции сред българите, което много ме радва. Страната ни е осеяна с малки частни музейчета, в които може да видите пресъздаден бита на българина от 18-19 век. Има ги на всяка крачка, стига да ги потърсите. Народните танци се възраждат, търсят се автентични народни носии… Разбира се, не това беше причината да напиша „Шепот от Сакар“. От една страна тази стилистика ми позволи да представя моралните катарзиси и терзания на героите си в дуалистичен модел: черно-бяло, добро и зло. От друга страна аз много обичам онова време. Обичам да танцувам народни танци, притежавам няколко автентични народни носии от различни етнографски области на страната ни, декорирала съм дома си с тъкани черги и килимчета. Според мен тази любов към България от 19-и век се е възпитала у мен от една страна в детството ми, бидейки жив свидетел на всички обичаи и традиции в селото, от друга – точно от автори като Елин Пелин и най-вече Йовков. Те много ми повлияха при написването на книгата. И нищо не радва сърцето ми повече от интереса на хората към нея. Това показва, че българинът тачи традициите си, както и че онази България дълго още ще бъде жива.

Героите ви са изключително истински и правдоподобни. Съществуват ли реални хора – прототипи на тях или всичко е измислено. Имате ли си любим разказ и герой?

Всеки един от разказите е вдъхновен от случка, събитие или човек, случили се в моя живот. Например, разказът „Тиха“ се роди от спомена за едно наводнение в село. Реката придойде и отнесе човек. „Стойново“ пък се роди от една круша, която растеше точно пред моя прозорец в детството ми. А „Нивата край реката“ дойде от една нива, която баба и дядо от Каменна река имаха край язовир. Там ходехме да жънем със сърп и паламарка. Аз разбира се бях дете, но ясно си спомням тези моменти. Някои от разказите са създадени въз основа на реално съществували хора.

„Бабината черга“ например, пресъздава мой спомен как баба Кера тъчеше зимите долу в мазата. Сещате се коя е малката Галена…

Разказът „Неделя“ е създаден по изцяло действителни събития. Баба Дина и дядо Георги от Каменна река имаха една изключителна крава – Неделя. Няма да разказвам повече, само ще спомена, че баба Дина съм я пресъздала изключително точно в разказа.

Тук идват и „Каменно сърце“ и „Наследство“. Георги от „Каменно сърце“ е създаден по дядо ми, на когото съм кръстена и който беше каменоделец и правеше надгробни паметници. Така съм запазила спомена за него – с чук и длето над белия мрамор. А първообраз на Георги Моряка от „Наследство“ е дядо на съпруга ми. Аз не съм го познавала, но свекърва ми много е разказвала за него. Той е бил от Балчик, затова и са го наричали Моряка. Бил е майстор-хлебар в Стара Загора, почитан и дълго време търсен от хората.

Трудно ми е да определя най-любим разказ, обичам ги всичките като свои деца. Но определено бих отличила „Тиха“, „Нивата край реката“, „Хаджи Асеневци“ и „Стойново“, защото мисля, че те носят по-силни и значими послания, които изцяло биха могли да бъдат съотнесени към днешно време.

Вие живеете от години извън България. Този факт имаше ли заслуга за това да напишете „Шепот от Сакар“?

Всъщност мисля, че да. Все повече осъзнавам, че носталгията към родината допринесе много за написването на книгата в този ѝ вид. Освен това тук разполагам и с времето, и със спокойствието да се концентрирам и отдам на такова обсебващо занимание като писането. А новият ми проект изисква още повече усилия. Писането е като четвърто мое дете – изисква си времето и вниманието.

Работите ли върху нови книги?

Като повечето пишещи братя, и аз работя върху няколко книги наведнъж… Започвам една, захвърлям я и захващам друга. В момента довършвам втория си проект – роман, озаглавен „Нямата рече“. Това е роман, описващ традициите и обичаите в село Устрем през зимните празници – от Димитровден до пролетта. Тук са разказани много подробности и детайли от бита в селото, отново в стилистиката на 19 век. Написването на тази история отне доста повече енергия и усилия от „Шепот от Сакар“, защото тук са вплетени много детайли, които пък наложиха сериозни проучвания и събиране на информация. Освен моите спомени, това лято успях да се видя с една баба от село, която много детайлно ми разказа някои от обичаите. Точно това знание искам да съхраня чрез романа си. Разбира се в него ще се срещнете с една обречена любовна история, вековното противоборство между християнството и езичеството, които така силно са вкоренени в българската душа, както и някои исторически събития, като създаването на първото училище в село Устрем.

Освен това до около средата съм на още един сборник разкази, който за сега съм озаглавила „Последните пазители“. Той разглежда по-скоро днешните проблеми на българското село – обезлюдяването, липсата на училища, порутването на ценни исторически сгради, възрастните хора по селата, които едва оцеляват. Този проект обаче ще бъде готов в едно по-далечно бъдеще.