Леон Дегрел, моят баща

Дъщерята на Леон, Ан Дегрел, публикува на 20 април 1994 г. в мадридския седмичник La Naciòn писмо, озаглавено „Леон Дегрел, моят баща“, в което пише следното:

Той си отиде на осемдесет и седем годишна възраст, без нито за миг да се откаже от борбата. Той никога не се предаде, а се бори като лъв, за да защити идеалите си срещу глутница фалшиви „историци“, изопачители на историята, победители в една война, в която най-добрите представители на европейската младеж дадоха живота си. Още през първите дни, прекарани в университета в Льовен, на страниците на създадения от него студентски вестник, той започва да се бори срещу корумпираните политици. Неговата партия „Рекс“ му послужи като платформа, чиято дейност придоби известност и извън пределите на родната му Белгия и се доближи до най-значимите политически течения на времето си: фалангизма на Хосе Антонио; фашизма на Мусолини; националсоциализма на Хитлер. Подобно на тях той искаше да сложи край на гнилите демокрации в стара Европа. Той се опита да премахне привилегиите на една антисоциална буржоазия. Той подкрепи потиснатата работническа класа и лиши марксизма от влиянието му във фабриките. Неговото перо, неговата ораторски качества му спечелиха възхищението и уважението на стотици хиляди негови сънародници, които гласуваха за “Рекс” през 1936 г.

Вече утвърдил се като политически воин, той пожела да бъде такъв и на бойното поле. През 1941 г. формира своя легион Wallonie (Валония), който се сражава рамо до рамо с испанци (Синята дивизия), французи (дивизия “Карл Велики”), италианци, шведи, датчани и дори британци. Три години преминаха в славни битки. Той започна като обикновен войник, но заслужи най-високите отличия, сред които великия “Железен кръст с дъбови листа”. В годините на ожесточена война в Русия, която ги беше приклещила като един огромен капан, обхващащ всички фронтове, от Атлантическия океан до Урал, те бяха длъжни да се сражават срещу истинските престъпници срещу човечеството: съюзниците и техните запалителни бомби, които опустошиха Германия и цивилното ѝ население.

След това в изгнание в Испания, която го приюти, когато самолетът му се разби на плажа в Сан Себастиан през 1945 г., той посвети последните четиридесет и осем години от живота си на писането, с което се противопоставяше на омразата, клеветите и обидите; защитавайки паметта на загиналите си другари на фронта; описвайки в историческите книги „голямото приключение“ на нашия век, последният епос на онези кръстоносци, които искаха да спасят Европа – сега единствено „общ пазар“ – която бе и все още е загубила своите християнски, духовни и патриотични ценности.

През тези години от живота му аз бях негов близък сътрудник; с втората му съпруга Жана Бревè бяхме първите читатели на ръкописите му и се редувахме да ги набираме. Той публикува, въпреки всички трудности, повече от двадесет заглавия, с издатели, които рискуваха всичко, само за да може да се чуе различен глас от този на светите „блюстители на истината“, историците на лъжата. Един ден този глас, заедно с тези на все по-многобройните „ревизионисти“, ще отвори очите на младото поколение. Нетърпелива да го чуе, тази младеж, която той обичаше, идваше да го види от четирите краища на земното кълбо и се връщаше у дома, въодушевена от неговите думи и идеи.

Той си отиде. Напусна този свят в Испания, родината на своя приятел и другар Хосе Антонио; великата нация, която той обичаше и на която толкова много се възхищаваше, в която се родиха неговите внуци и правнуци (как се радваше, когато един от тях, синът ми, се записа като доброволец в Легиона!); На Испания, която му даде подслон благодарение на Каудильо Франко, ние, семейството му, ще бъдем вечно благодарни; Испания, която възхвали в книгата си The Burning Souls, преведена, с предговор, от д-р Грегорио Мараньон.

БЛАГОДАРИМ ТИ, ИСПАНИЙО!