Румен Иванов - интервю

Интервю с Румен Иванов

– Представете се накратко за нашите читатели.

Казвам се Румен Иванов. Роден съм в град Варна през 1984 г. Силно обичам България и българското, смятам, че ако човек познава своите корени и тези на народността си, това може да повлияе силно в положителен аспект при изграждането му като личност.

Разкажете ни от къде идва интереса към историята при Вас? Знаем, че не сте историк по образование, но вече имате няколко издадени книги на историческа тематика.

Интереса ми към историята датира от ранните ми детски години. Още от тогава в мен се зароди желанието да науча кои сме ние – българите, като народ, от къде идваме, какви държави сме имали. С течение на времето, малко след като завърших гимназия, започнах да се ровя по-детайлно, да издирвам стари и редки материали, някои от които позабравени или използвани ограничено. Имах силното желание да напиша нещо за реалното разпространение на българката народност – териториално и като численост. Така се появи първата ми книга „Българската народност XIX – XXI век“, В. Търново, 2013 г., издателство „Знак – 94“. След това, с течение на времето се появиха и другите.

Защо в историческите си изследвания сте се насочили най-вече към българските общности извън днешна България?

Съдбата на българските общности извън днешните предели на България, и по-специално на Балканите, ме заинтригува силно. У нас се говори главно за българи в Северна Македония, Западните покрайнини и Бесарабия. Мен винаги ме е привличало неизвестното, неизясненото, там където има бели петна. С удивление разбрах, в хода на моите търсения, че например в Сърбия от български произход е не само населението на Западните покрайнини, но и това на райони простиращи се далече по на запад – Сърбия с подкрепата на Великите сили осъществява териториална експанзия към български земи на няколко етапа – през 1878 г. Сърбия заграбва по Сан-Стефанския договор 6334 кв. км, а по Берлинския договор 4638 кв. км, или общо 10 482 кв. км български земи. Преди това присъединява български земи в Тимошко и по долината на река Велика Морава. Според Петър Коледаров в Сърбия през 1878 г. живеят 555 000 българи. От тях 405 000 са в Нишавско и Южноморавско, а 150 000 – в Тимошко и Моравско. Стефан Веркович посочва през 1878 г. около 200 000 българи в Сърбия без Нишко, Пиротско, Вранско, Прокупленско и Лесковацко.. Едно е сигурно – става дума за компактна маса от българи, която завинаги е откъсната от майката родина. По Берлинския договор Сърбия увеличава територията си от 37 740 на 48 300 кв. км. За периода от 1833 г. до 1878 г. тя се разширява предимно на изток с 23 860 кв. км чисто българска земя. За заграбените Македония и Западни покрайнини през XX в. е всеизвестно. Или, колко от българите знаят, че освен в Бесарабия, много българи, даже повече, през XVIII и XIX в. се изселват във Влашко и създават редица села, особено около столицата Букурещ. Българското малцинство в Румъния не се изчерпва само до банатските българи и т.н. Ами българите в Косово и Албания – до 1990 г. малцина бяха тези, които предполагаха, че там има български общности. В моите книги се стремя да представя факти и данни за българските малцинства в съседните на България страни от съвременна гледна точка, акцента да е върху това. Забелязал съм, че представителите на академичната ни наука избягват тази проблематика, в българското общество също не се говори почти нищо по нея, най-вече поради насадени от миналото и закрепени в съвремието ни комплекси: да не дразним съседите, да ни би в Европа да ни помислят за националисти и т.н. Масово се проследява съдбата на българските общности до 1945 г. и до там.

Преди няколко седмици излезе от печат най-новата Ви книга – „Невидимите българи в Южна Македония“. Какво бихте представили накратко тази книга на читател, който не е специалист в темата?

За съжаление, в българската историография и общество се приема пораженчески и неоснователно, че населението от български произход е окончателно разменено с междудържавните спогодби от началото и средата на миналия век, че са уредени и имотните въпроси и реално като държава ние нямаме вече нищо там. От друга страна, сред българските политици, общественици, представители на академичната ни наука са насадени от миналото и закрепени в съвремието ни стереотипи и комплекси: да не дразним съседите, да ни би в Европа да ни обвинят в реваншизъм и т.н. В този смисъл тази книга е и своеобразен призив към българската държава, а и към българското общество като цяло, за излизане от състоянието на нихилистичен унес, което като че ли нито равноправното членство на страната ни в Обединена Европа, нито нарасналото самочувствие (в последно време) на българския държавно-политически елит, не могат да нарушат. Хронологически в изследването е акцентирано на периода от последните десетилетия на османското владичество в Македония до съвременната епоха. Водещ в него е етнодемографският подход. Въз основа на разнообразни исторически извори от домашен и чужд произход, сред които се открояват многобройните статистически сведения, аргументирано се отстоява тезата, че т. нар. „славофонно“ население в Егейска Македония е българско по своите етнически характеристики. В книгата се разобличават гръцките фалшификации по въпроса, разгледат се различни аспекти от съвременното положение на нашите сънародници в Егейска (Южна) Македония, за първи път в българска публикация е приложен актуален списък на селищата в Егейска (Южна) Македония, където в наши дни продължава да има българи, с оценка на дела им спрямо общия брой жители на всяко едно от тях. Направен е опит да се преодолеят обичайните предразсъдъци от миналото, що се отнася до т.нар. патриаршисти и в други конкретни случаи – случаи, които обаче се отнасят до конкретни региони и десетки селища. Така или иначе, настоящата книга не само е източник на обективно познание, но би трябвало най-малкото да даде подтик за нови изследвания и дискусии по темата.

Как бихте отговорили на тези хора, които смятат, че българите в днешна Гърция са отдавна загубени за България и е безсмисленно нашата държава да има някаква политика към тези наши сънародници?

Бих им отговорил, че подобно мислене е проява на пораженчество и късоглед нихилизъм. България не бива да се отказва от своята диаспора на Балканите, тя заедно с живущите в държавата България българи са стожера на българската народност и идентичност и следва да има адекватна политика към тях и тяхното национално възпитание. Нашите сънародници в днешна Гърция не само, че не са загубени за българската кауза, а при адекватна и последователна политика смятам, че може да се постигне много относно тяхното ребългаризиране. Но затова трябват дейни и националномислещи хора да застанат начело на страната.

Със сигурност броят на хората от български произход там с негръцко самосъзнание е много по-голям от тези с гръцко. Сред тях немалко са и гръкоезични, но с негръцко национално самосъзнание.

Какви са Вашите бъдещи творчески планове? Какви книги може да очакваме от Вас в бъдеще?

В момента работя над книга с работно заглавие „Българското етническо присъствие в Източна и Западна Тракия XIX – XXI в.“ Също като проект от далечната 2015 г. стои неиздадено следното заглавие: „Етногенезис и етническа история на българите“. Имам идея да преработя и допълня книгата, като тя е посветена на т.нар. прабългари и произхода на днешните българи. Планирам да напиша и труд за българо-сръбската езикова и етническа граница от Средновековието до днес. Надявам се всички тези проекти да се реализират, живот и здраве, стига да ми позволяват възможностите.

Остави коментар