Войната като обществено явление и неизбежно зло

l

Автор: ген. Никола Жеков

l

Страници: 252

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-25-3

ген. Никола Жеков - Войната

За книгата

Защо, въпреки неоспоримите си жестокости и страдания, които предизвиква, войната е неизменна част от човешката история, от най-дълбока древност до наши дни?

На този въпрос отговаря ген. Никола Жеков, главнокомандващ Българската армия през Първата световна война.

Като човек, чийто професионален живот е преминал в армията и е бил участник в няколко войни, ген. Жеков дава своя отговор без излишна емоционалност и морални проповеди. Макар воин по призвание, той по никакъв начин не се опитва да омаловажи ужаса, който носи войната, нито да я идеализира. Той обаче разбира, че просто с пацифистки призиви и пожелателно мислене, тя няма как да бъде премахната като средство за решаване на проблеми между отделните държави и народи.

Ген. Жеков открива основната причина за воденето на война в човешката природа. И затова смята, че макар човечеството непрекъснато да израства в културно, икономическо и технологично отношение, то има още дълъг път за извървяване, преди да може „да зарови томахавките“ и да заживее напълно миролюбиво, ако въобще някога това бъде възможно. На базата на този извод той предупреждава, че прекаленото отричане на войната, като средство за постигане на жизнените интереси на един народ, може да доведе до пагубен нихилизъм и в крайна сметка до загуба на свобода и независимост.

Излязла за първи път през 1930 година, тази книга е изключително актуална и днес, когато войната е все още реалност, макар и начините на воденето ѝ да са се променили много от онова време. Разбира се, необходимо е да се отчете епохата, в която е писана, с нейните политически и социални специфики.

ОТКЪС

—————-

Предговор

Нещастният за нас край на последните ни войни, а особено на Световната, създаде такова понижено състояние на духовете, което, ако продължи за дълъг период време, може да донесе извънредно големи опасности за нашето бъдеще. Светлите надежди и родолюбивият идеализъм, застъпвани в миналото с вяра в своите сили и права, се заместиха с умопомрачение, личен егоизъм, общи разочарования и чувства на безнадеждност, с вътрешно разнищване и външно безсилие. Настана голям хаос от разнородни чувства и противоречиви понятия, в които преобладават заблудите, че нашите нещастия се дължат на самите войни, а не на всички онези политически и други причини, които направиха така, че да изгубим тези войни, като средство на политиката и върховен дълг към Отечеството.
Изобщо тези прояви на морални слабости с общо название пораженство са свили гнездо във всички обществени среди, къде повече, къде по-малко. Вместо да държим упорито на общия си родолюбив дълг и с единодушни усилия да милеем за извоюваните и изкупени с изключителни жертви морални ценности като исторически капитал и творческа основа за бъдещето, ние безволно се оставяме в положение на морално победени; най-гибелното за нас, с други думи, оставяме се на разрушителното течение и вършим тъкмо това, до което се домогват нашите вчерашни и утрешни врагове.
Днес в борбата между реалните житейски интереси на настоящето и духовните завети на миналото у нас най-вече надмогва настоящето, дотолкова, че и на своето военно минало гледаме през призмата на днешните си слабости без големи грижи за бъдещето. Това състояние на духовете от общонационален аспект е по-страшно от всички кървави ужаси на една война. С преобладаващите чувства на пораженство и под влияние на всесилния материализъм ние въздигаме в култ и миролюбието на всяка цена, забравяйки, че един народ може да преодолее всички притиснали го беди, но не и моралното си падение. Още повече за малък и зле поставен народ като нашия във време, когато нашите съседи и другите всесилни с мирните договори все повече се въоръжават не само материално, но и морално.
Но нашите порочни отношения към войната като средство и дълг към Отечеството предшестват последните ни войни. На това обстоятелство дължим главно и така негативните резултати от последните ни войни. Материалистичният критерий, който и в миналото бе меродавен във всичко, се явяваше пречка да ценим правилно решаващата необходимост и превъзходството на моралните качества в подготовката ни за война. Със същия критерий, днес прекомерно засилен за сметка на общите морални ценности, измерваме войната, виждайки само кръвопролитния процес на борбата с неприятеля и отрицателните последици. Отвръщаме се от грозното естество на войната със същите подбуди с лека ръка, както с ловки словесни полемики отричаме и всички дела на своите политически противници. Партизанският манталитет снижава и войната на равнището на партийнополитическите борби. Повърхностно праволинейни и семпли, каквито сме и по най-сериозните и комплицирани въпроси, люшкани едностранчиво от една крайност към друга, лишени от съзнание за дълг да вникваме в духовното съдържание на нашия обществен, национален и държавен живот, ние се ръководим почти изключително от непосредствените ефекти от войните и сме готови да отричаме войната със същото лекомислие, с което и в миналото пречехме на сериозната ни и всестранна подготовка за тежкия кървав дълг.
Понеже трябваше да постигнем целта на политиката с войните, а ги изгубихме, то сега всички, на първо място гузните и заинтересованите, бързат с най-несериозни, но демагогски аргументи да отричат всяка идея за война, пренебрегвайки дори и моралното въздигане на народа в името на върховния дълг към Отечеството, още повече необходим и съдбоносен днес. Нашето пораженско любоугодничество достига до там, че бързаме да поднесем на онези, които ни обезоръжиха и поставиха в материална невъзможност да се браним от нови посегателства, като „заслуга“ и моралното си обезоръжаване. Дотам достига манталитетът на пораженството. Най-усърдни в това отношение са онези обществени течения у нас, които с революционните си идеи за класови интереси не признаваха войната като морален дълг към национални идеали и с тези си недомислия деморализираха народа. Други, макар да не отричаха войната, не осъзнаваха независимостта и превъзходството на родолюбивия военен дълг и го поставяха в зависимост от своите партийнополитически чувства и разбирания, всякога и по всичко порочно едностранчиви.
Изобщо малкият партизански ум с големи амбиции и с още по-голяма недобросъвестност правеше така, че да се чувстват все по-силно тежестите на военния дълг дори и в мирно време. Липсваше обществено съчувствие и на суровостта на военния режим, чужд на партийнополитическите игри в безогледните борби около държавната власт, разбирана за използване, но не и като съревнование за по-достойно изпълнение на един колкото важен, толкова и тежък родолюбив дълг. Затова в течение на дългото мирно време преди Балканската война моралната, както и техническата подготовка на народа за война оставаха все повече в изключителна тежест на формално задължителната военна служба в рамките на една професионално техническа задача, като че ли тя бе някаква партийна политика, сякаш бе тъй лесно да се изпълнява дългът към Отечеството със себеотрицание и готовност за саможертва, както е лесно и безопасно да се печелят със словоборство гласовете на избирателите. Но каквото и да постигаше военната служба, насърчаваните своеволия в обществения живот го похабяваха.
И средствата, и условията за материалната и техническата подготовка на въоръжените ни сили не бяха в размер и до степен, че да няма какво повече да се желае. Размерът на „непроизводителния“ военен бюджет беше трън в очите на демагогията, а техническата подготовка за война, особено набавянето на материални средства за това, срещаше разнородни пречки.
И когато настанаха времена на съдбоносни изпитания, пожънахме каквото сме посели в течение на много години. Нашите обществени нрави и партизански дух не закъсняха да се проявят във войните, за да видим още в първите месеци на страшните кървави изпитания колко нездрава е била почвата, върху която сме градили военните си качества и добродетели. Духът на пораженството влезе в пъклената си роля още в първите месеци на инак популярната Балканска война, за да провали по-късно всичко и в Световната война след тригодишни усилия и неизмерими жертви. Сеехме ветрове, за да пожънем бури и нещастия.
Обаче вместо да се вразумим и да направим една просветено добросъвестна преоценка на истинските причини на нашите нещастия, днес с още по-голяма дързост поставяме под фалшива светлина и военното си минало, като последиците сочим за причини и обратно. Неспособни да се издигнем над вилнеещите днес обществено-политически слабости на делничните си интереси и с унизително огъване под външния натиск, се надпреварваме да осъждаме войната в миналото и да се отвръщаме от всяка мисъл за такава в бъдеще. И то не само защото сме обезоръжени. Днес пораженството е така силно у нас, че да се говори за война, респективно да се проповядват морални добродетели в името на общите длъжности към Отечеството, е равносилно на най-голяма дързост, граничеща с умствена нестабилност.
Е, добре, въпреки общата непопулярност да се говори днес у нас за война в бъдеще като идея, средство и морален дълг, въпреки нейните кървави ужаси или тъкмо затова, ние издигаме глас за противодействие на гибелния дух на пораженството, насърчавано и от чужди емисари за противобългарски интереси. Защото със слабостите си на едно духовно израждане и морално падение, въздигани в гражданско достойнство, не ще избегнем опасностите от бъдещи кървави изпитания. Напротив, колкото сме по-слаби морално, толкова по-лесно можем да станем плячка на заинтересованите против нашата историческа жизнеспособност като народ със свое минало и със свое бъдеще.
Затова със следващото изложение, което поднасяме на просветената преценка на читателя, искаме да посочим, че войната винаги е имала своите противници, но тя не е ставала невъзможна само затова, и то въпреки проклятията против нея. От коментара се вижда, че целта ни далеч не е да въздигаме в култ кървавите ужаси на война, особено при съвременните условия на културния живот, а да посочим основните и неизбежни причини на войната в реалните международни интереси и отношения, както и опасностите от преобладаващото у нас пораженско миролюбие. След наложените от силните в Световната война тежки неправди никой друг народ няма такава жизнена нужда от силен дух и морална енергия за борба против ударите на съдбата, както нашият. Такива са заветите от миналото, за да бъдем достойни градители на по-честити бъднини за нашата Родина. Само със силното си морално оръжие ще държим един ден здраво в ръцете си и материалното.
Ако познаваме причините и последиците от войните в миналото на народите, по-ясно ще виждаме какво може да ни донесе един ден сегашната международна пропаганда за мир и преди всичко какви могат да бъдат по-далечните последици от силния днес у нас пораженски дух.
Основните морални добродетели на всеки достоен гражданин са любовта и предаността към Родината, изразени в съзнанието на общия ни дълг да я браним с още по-голяма готовност, отколкото в миналото. Само така миналото, наше и на културния свят, ще ни бъде спасителна поука.
Това е целта на изложението върху войната изобщо, както и на критичните ми бележки върху много разпространената у нас пораженческа книга на Ремарк: „На Западния фронт нищо ново“.
Задачата ми е непопулярна и неблагодарна, но с нея изпълнявам един свой дълг към бъдещето на нещастната ни Родина.

Съдържание

^

Предговор

^

Увод

^

ЧАСТ ПЪРВА. Причини за войната и средства против нея

^

I. Причини за войната

^

II. Средства против войната

^

III. Заключение – Войната е неизбежна

^

ЧАСТ ВТОРА. Мнения „против“ и „за“ войната

^

I. „Против“ войната

^

II. „За“ войната

^

III. Обща преценка на войната

^

ЧАСТ ТРЕТА. Войната в историята на народите

^

I. Древна Гърция

^

II. Рим

^

III. Религиозни войни

^

IV. Войната в историята на България

^

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА. Как да се готвим за война

^

Приложение

^

Източници

За автора

ген. Никола Жеков

Никола Тодоров Жеков е роден на 6 януари 1865 г. в Сливен. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в мъжката гимназия в София.

През 1883 година става юнкер във Военното на Негово Княжеско Височество училище. През 1898 г. кап. Жеков завършва Торинската генералщабна академия. През 1901 г. е вече майор и е назначен за преподавател по военна педагогика във Военното училище. Като майор изпълнява и длъжността инспектор на класовете във Военното на Н. Величество Училище, където преподава военна педагогика и ръководи тактическите занятия на юнкерите. На 1 март 1912 година е назначен за началник на Военното училище.

През Балканската война (1912 – 1913) полк. Жеков е началник-щаб на Втора армия, която действа срещу Одрин.

От 6 юли до 21 септември 1915 г. ген. Жеков е министър на войната, след което е назначен за Главнокомандващ на Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918). През септември 1918 г. заболява тежко и заминава на лечение във Виена, където го заварва Солунското примирие и заповедта за уволнението му. Няколко години остава в изгнание в Германия и Австрия. През 1921 г. се завръща в България и е осъден от Третия държавен съд на 10 години затвор като виновен за Втората национална катастрофа. След три години е амнистиран.

През следващите години ген. Никола Жеков се отдава на научна и литературна дейност, пише книги на военна тематика и мемоари. От 1931 г. чете лекции във Военната академия. През 30-те години на ХХ в. е сред идеолозите на безпартийното управление и национализма в България.

На 3 септември 1944 г. емигрира в Германия, опасявайки се от политическо преследване. На 1 февруари 1945 г. е осъден на смърт от Народния съд.

Ген. Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария.