Излезе втората част от том II на „Войната на Чърчил“
В тази част от многотомната биография на Чърчил Дейвид Ървинг описва годините 1942-ра и 1943-та, тоест решаващия период от Втората световна война, когато късметът окончателно преминава на страната на Съюзниците. Всеки, който проследи задълбочено военните действия, ще установи, че този развой в никакъв случай не е предопределен. Още през 1939 г. Уинстън Чърчил е смятан за ексцентричен консервативен политик, за когото едва ли може да се каже, че е годен да управлява. През 1940 г., когато поема поста на министър-председател, Великобритания е притисната до стената: нейните съюзници Полша и Франция са разгромени, Вермахтът разширява позициите си в континенталната част на Ламанша, въздушната битка за Англия и опасността от инвазия заплашват Острова. Единственото, което остава, е отчаяната решителност за продължаване на борбата на всяка цена.
Британският флот все още доминира в световните океани, но и това надмощие започва да се пропуква. Със спечелването на норвежкото и френското атлантическо крайбрежие германският флот разполага с военноморски бази, от които групи германски подводници атакуват линиите за доставки на Англия, прилагайки тактиката на вълчата глутница. След 1945 г. Чърчил ще признае открито, че германските подводници са били това, от което винаги се е страхувал по време на войната. Единствената цел на британския министър-председател в тази фаза на войната не е да се сложи край на голямата битка между народите (от страна на германското правителство има достатъчно щедри предложения), а да продължава да подбужда вихъра на войната и да хвърля запалителната факла и в региони, които до този момент са били пощадени, като например на Балканите. Друго, което го поддържа, е желанието му да си намери съюзници. От 1940 г. той има таен поддръжник в лицето на американския президент Рузвелт, чийто курс рано или късно щял да въвлече САЩ във войната. След германския превантивен удар срещу готовата за нападение Червена армия Чърчил се сдобива с още един съюзник: съветския диктатор Сталин. Във военно отношение британската армия претърпява поредица от поражения: през 1941 г. е прогонена от Вермахта от Балканите и Крит, а Африканският корпус на фелдмаршал Ромел преследва англичаните по петите в Северна Африка. Германските подводници бележат огромни успехи при потопяването на кораби, вследствие на което в обозримо бъдеще Великобритания, ако трябвало да разчита сама на себе си, нямало да разполага с достатъчно товарен капацитет, за да осигури снабдяването на Острова с жизненоважни за воденето на войната доставки. Освен това Съветският съюз, който поради ударите на Вермахта през 1941/42 г. е трябвало да понесе огромни материални и териториални загуби, също си иска своето. Хиляди танкове, самолети и друга военна техника са унищожени, милиони червеноармейци са загинали или пленени, важни за военното производство региони са в германски ръце.
Сталин се нуждае от подкрепления от западните си партньори, за да устои на германските атаки. Ето защо Съюзниците изграждат маршрут за конвои през Северния ледовит океан, от Англия до незамръзващото пристанище на Мурманск, където съветската военна машина получава товарите – самолети, танкове, камиони, униформи и т.н., които самата тя не може да осигури.
Настоящата книга започва именно със съдбата на един от тези конвои – PQ17. Загубите вследствие на нападенията от страна на германския военен флот и „Луфтвафе“ са толкова опустошителни, че след поредното фиаско, на PQ18, се налага Съюзниците да преустановят изпращането на конвои, тъй като те не разполагат с достатъчно товарен обем, за да могат да изпълнят планираното. Малко по-късно следва провалът на британско-канадския десант при Диеп вследствие на съветското настояване за отваряне на втори фронт. Докато германските войски напредват в Северна Африка до Ел Аламейн, изкачват височините на Кавказ в Съветския съюз и завладяват почти изцяло градската част на Сталинград, на Чърчил му остава само едно оръжие, с което може да атакува изконния враг Германия: стратегическото Бомбардировъчно командване. След първите нападения с 1000 бомбардировача през 1942 г. Чърчил продължава да форсира атаките срещу Германския райх в съюз със своя съучастник „Касапина“ Харис, разпорежда разрушаването и повторното атакуване на язовири в Рурската област и на столицата на Райха Берлин. Що се отнася до страданията на засегнатото цивилно население, той отправя само циничния съвет по възможност то да се отстрани от застрашените райони. Цялата безскрупулност на Чърчил си личи и по това, че той издава заповедта за бомбения терор над Германия въпреки мнението на мнозинството от военните си съветници, които винаги се страхуват, че на фронта, където ще се реши войната, има на разположение твърде малко военновъздушни сили.
Въпреки че след оттеглянето на германския Африкански корпус сякаш има изгледи за първи военен успех за Чърчил, британската армия не е в състояние да надвие сама Вермахта. Само в съюз с американските войски става възможно танковата армия в Африка да бъде принудена да капитулира през май 1943 г. В течение на тази година Чърчил все по-често осъзнава, че постепенно е понижен до младши партньор на Сталин и Рузвелт. Едва забележимо, но неудържимо Империята започва да се разпада. В Канада и Индия се надигат сепаратистки тенденции, подстрекавани тайно от американците. Към това се прибавя и фактът, че малките съюзници Франция и Полша все по-трудно се оставят да бъдат контролирани. В лицето на французите генерал Дьо Гол и адмирал Дарлан Чърчил има едновременно самоуверени партньори и противници, които затрудняват политическите действия на министър-председателя. Срещу двамата са извършени покушения, при Дарлан – със смъртоносен край. Полският министър-председател в изгнание генерал Сикорски също не е готов да се подчини безусловно на курса на Чърчил и да седне на една маса с убиеца на поляци Сталин – гробовете на избитите полски офицери са открити от Вермахта през април 1943 г. в гората на Катин. Сикорски загива в атентат, прикрит като самолетна катастрофа.
Този, който разгледа историческата личност на Уинстън Чърчил във всички нейни аспекти – което читателят има възможност да направи тук, – ще забележи един съществен момент, който характеризира цялата му личност: без войната неговото политическо оцеляване е немислимо. Той живее за и чрез войната и я тласка в спиралата на все по-нечовешко насилие без оглед на цената. Всеки опит за постигане на споразумение с германския враг е отхвърлен от него. Той отказва да приеме всяко предложение за по-хуманни военни действия. В книгата читателят ще намери примерите – от оковаването във вериги и убийствата на германски военнопленници до неговите заповеди за изпепеляване на Хамбург и дори Вечния град, Рим. Със сигурност не е преувеличено да се припише на Чърчил известна отговорност за войната, за нейната продължителност и за радикалния начин на воюване. Въпреки че в крайна сметка войната е спечелена, мощта на Англия е сломена. А в Централна Европа не само е издигната Желязната завеса, но и със САЩ се е установил един хегемон, който се готви да наследи Великобритания като пазител на реда. Политическата цел, заради която Англия обявява война на Германия през 1939 г. – запазване на позицията си на световна сила, не е осъществена под решаващото ръководство на Чърчил. Напротив, през 1945 г. съвсем явно започва отслабването на Великобритания като световна политическа сила. Това е реалната заслуга на Уинстън Чърчил.