Сръбско-българският антагонизъм 1878 – 1945

l

Автор: Живко Войников

l

Страници: 556

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-26-0

Сръбско-българският антагонизъм - Живко Войников

За книгата

„Синко, ако избухне война и ти не знаеш на коя страна да застанеш, удари по българите, няма да сгрешиш.“

сръбска поговорка

 

„Сърбия винаги е била наш враг, а при това не отявлен, а коварен – вълк облечен в овча кожа. Тази вражда, основана върху завистта, датира от древни времена и доказва за лишен път, че сърбите не са се въодушевлявали никога от чувството на “славянство”, когато техните народни интереси, макар и не жизнени, са били в игра… Какво ще каже светът за тази нация на коварства и подлости, доказани многократно и то през течение на вековете, как ще дамгоса историята този народ на конспиратори и убийци – това не ни интересува. Но за нас българите се налага заключението, че Сърбия е била и продължава да бъде наш заклет враг…“

д-р Васил Радославов

 

В настоящия труд на д-р Живко Войников са засегнати всички аспекти на сръбско-българското противопоставяне: етническата граница между двата народа, различията в културата и езика, въоръжените конфликти и дипломацията, идеите за Велика Сърбия, Югославия и македонска нация, особеностите на националния характер на сърби и българи. Написаното представлява всеобхватно и задълбочено изследване на сръбско-българския антагонизъм, започнал преди възстановяването на българската държава през 1878 година и продължаващ до ден днешен.

ОТКЪС

—————-

Предговор

Пълнокръвен и обективен прочит на миналото

За отношенията между България и Сърбия на пръв поглед е писано немалко, но, ако се замислим, като цяло недостатъчно. Разбира се, през годините са публикувани специализирани изследвания, посветени на определени периоди и важни събития. Въпреки това, общата картина, а в редица случаи и конкретиката на взаимните контакти остават встрани от вниманието на учените. Да не говорим за широката публика, за която тази проблематика е слабо, да не кажем и напълно непозната. Така или иначе, отсъства цялостен поглед върху сложната природа на българо-сръбския антагонизъм, появил се не по вина на България и намерил отлична почва на терена на европейската и световната геополитика – основно през XIX и XX в., като съвсем не е „отменен“ от реалностите на нашия ХXI в.
Панорамата, очертана от д-р Войников, без съмнение ни помага по-вярно да разберем и оценим събития, личности, двустранни договори, военни конфликти, и т.н., и т.н. И не на последно място, да проумеем защо равносметката е крайно неблагоприятна за България. Д-р Живко Войников, автор с разностранни, но и доказано задълбочени интереси, се е потрудил да направи максимално широк и същевременно аналитичен преглед на отношенията между двете страни – отношения, които не само вгорчават нашите размисли върху собственото ни минало, но и обясняват малко или много съществуващите дефицити в българската външна политика, а и собствените ни, често доморасли, представи за естеството на балканските реалности. Те в крайна сметка ни дават поне теоретичната възможност да избегнем грубите грешки на българския политически и културен елит в продължение на повече от едно столетие. Казаното ни дава основание да оценим високо книгата, която вече е в ръцете на читателите.
Трябва да благодарим на д-р Войников, че не е пропуснал усилията на онези български учени и интелектуалци, уви, малцина на брой, да предупредят не само политиците, но и цялото българско общество от неправилния „прочит“ на отношенията със западната ни съседка, на цели историко-географски пространства от собственото ни българско минало. Затова с пълно основание авторът започва своята книга с незаслужено забравения учен, общественик и последователен защитник на историческата истина и националните интереси Гаврил Занетов. Ще се въздържим да „преразказваме“ книгата, в която читателят така или иначе ще открие и преоткрие много наглед познати събития, които получават по-пълнокръвна характеристика на фона на цялото. Сред изобилната фактология и аналитични коментари днешният българин би следвало да проумее, че „българският въпрос“ в днешна Република Сърбия далече не се ограничава само с т.нар. Западни български покрайнини, а с население от български произход, което е „в пъти“, и то в много пъти (!) по-многобройно, независимо от ерозираното му самосъзнание. Читателят, убеден съм, ще бъде меко казано шокиран от денационализаторската машина на сръбския великодържавен шовинизъм, тръгнал от няколкото нахии, присвоени през 1833 г., преминал през Поморавието със старите български градове Ниш, Пирот, Враня, Лесковец през 1878 г., за да разгърне още повече завоевателната си стихия във Вардарска Македония след войните от 1912-1918 г. С право авторът заключава, че „сръбският национализъм е експанзионистичен, безогледен, брутален и непризнаващ компромиси. Той откъсва парче по парче български земи и след смяната на 2 – 3 поколения сърбизира живеещите там българи, подпомогнат от близостта в езика и религиозната ориентация.“
Авторът обръща сериозно внимание на сръбските претенции и арогантни действия (връх на наглостта е местенето на „плета“, с който е обозначавана границата!) още по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. и непосредствено след нея по отношение на още несъздадената или правеща първите си стъпки нова българска държава. Затова и подлата агресия през 1885 г., колкото и да се струвала неочаквана за тогавашния и, уви, наивен българин, напълно се вписва във формираната и прокарвана от десетилетия политика на западната ни съседка по отношение на българския народ. Уви, българският политически елит не си дава достатъчно ясна сметка за плановете на „братята“ от запад, независимо че те дори не се стараят да ги прикриват, а често гръмогласно ги огласяват – и в собствената си държава, а и в международен план. Подценяването на т.нар. сръбска пропаганда в Македония, встъпването в Балканския съюз и войните от 1912-1913 г., грешките на българското управление, когато изконните ни земи в Македония и Поморавието са в пределите на България – всичко това е детайлно изяснено и анализирано в настоящата книга. И затова е още по-горчива, но несъмнено справедлива оценката на автора за естеството на отношенията между двете страни, включително и в наши дни. Не е ли факт, че след промените в България през 1989 г. въпросът за правата на българите в бивша Югославия, съответно, в Сърбия, се свежда единствено до Западните Покрайнини? Българските правителства избягват дори и намек за историческите Западни български земи – и в двустранните отношения, и от гледна точка на цялостната външна политика на страната. Вероятно са в сила опасения, че България би могла да бъде заподозряна в териториални претенции, в „реваншизъм“, „национализъм“ и т.н., но нима това не е още едно свидетелство за незрелост, нещо повече – на индеферентност към националните ценности? Тази линия се прикрива с общи фрази като „европейски ценности“ и „модерни политики“… Обявяваната неведнъж „безрезервна подкрепа“ на България за Сърбия, може и да е възприемана като „цивилизован жест“, но тя извън всякакво съмнение противоречи на научната и правна логика. Още повече, че нерешените проблеми си остават, нещо повече – от сръбска страна продължава използването и на „езика на омразата“, и на безогледното фалшифициране на историята, езика, традициите… Продължават да звучат старите пропагандни идеологеми за „сръбски малцинства“ в България, за „преходни“ типове население, език и култура – разбира се, не на сръбска, а на българска територия! По линия на културни и обществени прояви от двете страни на границата продължават опитите за „износ“ на подобни „теории“ в самата България. Авторът синтезирано е засегнал каскада от проблеми, които имат пряко отношение и към днешния ден, които още веднъж показват цялата нелепост на проявите на „сърбофилия“ в България – разбира се без никой да настоява за съответната „фобия“ по отношение не само към Сърбия, но и към когото и да било. Факт е обаче, че ако към република Северна Македония от българска страна официално се настоява за отказ от антибългарския прочит на историята, подобно изискване към Сърбия дори не се загатва. А, както можем да се убедим от текста на автора, аналогичен подход е не само необходим, но и задължителен.
Книгата на д-р Живко Войников притежава сериозни качества и е повече от необходима за българското общество днес, а и за близко и по-далечно бъдеще. Ако съвременната Европа гледа на Германия през призмата на нейния осъзнат отказ от нацизма на „Третия райх“, нима подходът към нашата западна съседка трябва да е друг? „Двойните стандарти“ нямат оправдание, независимо за кого става дума. Нима сръбският „райх“, наречен Югославия, не е тоталитарна, насилническа и асимилаторска машина, почернила живота на милиони българи и представители на други народи? Нещо повече, корените на великосръбския шовинизъм наистина са дълбоки. В това читателят ще се убеди със следващата книга на автора, посветена на българския принос за освобождението на Сърбия, която ще бъде издадена отново от издателство „Еделвайс“.
„Диагнозата“ на българо-сръбските отношения, поставена от д-р Войников, не бива да ни стряска – тя е дефинирана на базата на обективните факти, на трезвия анализ на събитията и геополитическите обстоятелства. България и Сърбия са съседи от векове. И няма никакво съмнение, че би било чудесно между двата народа да съществува сътрудничество и приятелство. Това може да бъде постигнато обаче само на базата на честния, критичен анализ на миналото и настоящето.

проф. Пламен Павлов

УВОД

Половинчатото решение на Източния въпрос в Берлин през юли 1878 г. не решава, а задълбочава още повече балканските противоречия. Европа си осигурява 36 години мир, но превръща Балканите в своя барутен погреб, или врящ котел, където след появата на новата държава – България, назряват антагонистични отношения. Тя е нежелана и намразена от всички свои православни съседи и първоначално този негативизъм е най-силно изразяван от Сърбия.
Причината за това са нескриваните сръбски експанзионистични планове за териториално разширение в българското етническо пространство. След лесното и почти безболезнено завземане на Тимошко през 1833 г. и Поморавието през 1878 г., с руска помощ и австроунгарска благословия, следващата цел на Белград е Македония.
Сръбската национална доктрина се заражда още със създаването на Сръбското княжество, но теоретично е разработена през 60-те г. на ХIX в. от Илия Гарашанин. Тя предвижда разширение на Сърбия в посока юг и изток или по долината на Вардар и към долината на Искър. Сърбия не признава етническия характер и националното самоопределение на населението. Щом влиза в сръбското полезрение, значи трябва да стане сръбско.
Аналогично е и поведението на Гърция, но тя все още няма пряк достъп до населените с българи части на Македония и Тракия, към които се стреми. Затова появата на Българската екзархия и особено на Българското княжество се посрещат с голяма неприязън в Сърбия и Гърция. Румъния е също негативно настроена спрямо България, но на този етап е заета с усвояването на придобитата през 1878 г. българска Северна Добруджа.
Ето защо отношенията между Сърбия и България са особено напрегнати и изострени изцяло по сръбска вина и водят до Сръбско-българската война от 1885 г., Междусъюзническата война – 1913 г., и Първата световна война 1915 – 1918 г.
Вместо отрезвяващо загубата на войната от Сърбия през 1885 г. засилва още повече нейните стремежи на юг, към населената с българи Македония. От Белград не жалят сили и средства за разпространението на сърбизма сред македонските българи въпреки сериозната съпротива на самото население, Българската екзархия и ВМОРО.
Не успели с пропагандата си, през 1912 г. сърбите в съюз с гърците успяват ловко да изиграят българите и да завладеят по-голямата част от областта в хода на Балканските войни. Изцяло се променя и отношението на освободителката Русия към България. От 1885 г. то бързо еволюира до неприязън, незачитане на българските интереси и пълно фаворизиране на Сърбия.
Това предопределя и участието на България в Голямата европейска (Първата световна) война и цялата по-нататъшна съдба на Третата българска държава.
В настоящия труд съм се опитал да представя всички основни моменти от сръбско-българските отношения, които може да определим като изцяло непримирими и антагонистични, от 1878 г., че до наши дни, и да покажа причините за това.

Съдържание

^

Предговор

^

Увод

^

Гаврил Занетов, най-ревностен изследовател на сръбско-българския антагонизъм

^

Сръбските претенции към България от 1878 до 1885 г.

^

Сръбската власт и етнографските процеси в българското Поморавие

^

Западната граница на българския етнос през ХІХ – началото на ХХ в. и нейното отражение в европейските етнографски карти

^

Приложение – карти

^

Сръбската пропаганда в „Стара Сърбия“ и Македония в началото на ХХ век

^

Албанците в Косово и Македония до 1912 г.

^

България в Балканските войни 1912 – 1913 г.

^

Действията на Сърбия по време на Балканските войни 1912 – 1913 г.

^

България и Сърбия в Първата световна война 1914 – 1918 г.

^

Българското управление в Косово и Моравско

^

Сръбската диверсия в Моравско през 1917 г.

^

Добро поле и краят на войната

^

Западните покрайнини и Македония под сръбска и югославска власт

^

България в Моравско и Македония във Втората световна война

^

Съдбата на българите в Югославия след Втората световна война до наши дни

^

Заключение

^

Използвана литература

За автора

Без изображение

Др Живко Гочев Войников е роден на 24.12.1966 гЖивее в гр. Стара Загора. Независим изследовател в областта на историята, по професия е лекар. Издадени книги:

1. Етногенеза и миграции в Евразияпрез древността и ранното средновековие и мястото на древните българи в тях. (изд. Тангра-Танакра, София, 2009)

2.  Алано-древнобългарското писмо. (изд. Фабер, В. Търново 2011).

3. Произход и преселения на древните българи. В търсене на нов поглед върху стария въпрос. (изд. Сиела, София, 2013)

4. Участие в Българска национална история, том 2: Древните българи – старата Велика България. (изд. Абагар, В. Търново, 2013)

5. Древнобългарският календар и именникът на българските владетели: Митове и реалности. (изд. Сиела, София, 2017)

6. Титли и имена в Първата българска държава (изд. Абагар, В. Търново, 2018)

7. Донско-кубанское или алано-древнеболгарское письмо. (изд. ИР, Владикавказ, република Северна Осетия, 2019)

8. Генетика и история (изд. Абагар, В. Търново, 2019)

9. Участие в сборника в чест на 60-годишнината на проф. д-р Пламен Павлов: Владетел, държава и църква на Балканите през средновековието. Том 1 (изд. Фабер, В. Търново, 2020)