Смъртта на известните българи

l

Автор: Иван Георгиев

l

Страници: 228

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-14-7

За книгата

Всеки човек се ражда и идва на този свят с определена мисия и задачи. И когато ги изпълни, го напуска. Един се ражда, за да управлява, да бъде мъдър държавник, велик военачалник, или революционер. Друг, за да се изяви в духовното поприще: в културата, изкуството или науката и да остане в паметта на поколенията като знаменит поет, писател, художник, музикант или учен. А трети, за да покори световни спортни върхове и да докаже, че човешките възможности нямат ограничения. Всеки народ има своите велики личности и герои в различните обществени сфери, чийто имена се пишат със златни букви в националната история и се предават от поколение на поколение.

Повлечени от глобалистичните тенденции в последните десетилетия, ние като че ли все по-малко обръщаме поглед назад към миналото, за да се взрем в своите корени и да отдадем почит на предците си, на които дължим свободата си и правото да се зовем „българи“. В днешното все по-бездуховно време, когато комерсиалното убива полета на човешкия дух, ние повече от всякога имаме нужда да си припомним имената, живота и делото на своите национални герои.

Целта на тази книга е да се знае историята на техния живот и къде почиват техните тленни останки днес. Ако след прочитането на книгата, някой се почувства по-горд, че е българин, значи целта ѝ е изпълнена. Приятно четене, скъпи горди българи!

ОТКЪС

—————-

Увод

„Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият след него, като гледа тези писмена, си спомни за оногова, който ги е направил.“ Тези мъдри слова са изсечени върху каменна колона в средновековната църква „Свети 40 мъченици“ във Велико Търново. Думите принадлежат на кан Омуртаг. Един от малкото български владетели, известен повече с мирната, отколкото с военната си дейност. Надписът показва философията на мъдър владетел, разбиращ суетата и преходността на човешкия живот.
Българите сме вероятно един от малцината народи по света, който не знае почти нищо за това къде почиват тленните останки на неговите национални герои. От създаването на българската държава тя се е управлявала от около 50 канове и царе. Точната бройка е под въпрос, тъй като в определен период повече от един са се обявявали едновременно за български владетели. Днес знаем подробности за смъртта и лобните места на едва десетина от тях. За останалите можем само да градим версии и да предполагаме.
Подобно е положението и с нашите национални герои, дали живота си за свободата на родината. Левски, Ботев, Караджата… Списъкът може да бъде продължен и с още много.
Целта на тази книга е да направи опит да събере на едно място известната и достигнала до днес информация за нашите владетели и герои: тяхната смърт и местата, където те са погребани и почиват тленните им останки. Което не се посреща особено добре от част от историците. „Каква е тази некрофилия, обхванала хората. Да знаят на всяка цена къде е гробът на Левски или къде са костите на Ботев. По-важното е, че те не са някъде в чужбина, а лежат тук, в българската земя.“ Това са думи на вече покойния историк Божидар Димитров. Учен, когото аз много уважавам, но с когото не бих се съгласил. Българинът има нужда да знае къде почиват неговите герои. България е една от най-древните държави в света. Но поради трагично стеклите се исторически обстоятелства половината от историята ни е преминала под чуждо владичество. Тези близо 700 години под чужда зависимост са оказали огромно влияние и роля за потискането на националното ни самочувствие. И именно славните владетели и националните ни герои са тези, които могат да ни го възвърнат. От друга страна, българите искаме всичко тук и сега — да го видим с очи и да го докоснем с ръце. Затова се опитах да събера всичко, което се знае за най-светлите имена от българската героична история. В процеса на издирване на информацията аз самият научих много нови неща за нашите исторически личности и герои. Някои хвърлиха и тъмни петна върху досегашния ореол, който тези хора имаха в съзнанието ми. Но това е нормално, като се има предвид, че те: владетели, книжовници и борци за народна свобода, са били най-обикновени хора, а не ангелоподобни същества. И присъщите ни човешки недостатъци са били присъщи и на тях. Но в случая не това е най-важното, а деянията, с които тези хора са влезли и останали в българската история.
Да се пише за великите личности на България е изключително трудно, защото повечето от обикновените хора са убедени, че са много добре запознати с родната ни история. И на всеки опит да им бъде представена книга, посветена на личностите в нея, реагират доста емоционално, снизходително или дори пренебрежително към автора. Знам, че ще има хора, които вероятно ще реагират за част от представените и тук текстове с „ама аз това го знам“. Но съм убеден също, че всеки читател ще намери и нещо, което не е знаел до този момент, и то ще обогати неговата обща и национална духовна култура.

ВЛАДЕТЕЛИ И ДЪРЖАВНИЦИ

Пастирчета откриват гроба на кан Кубрат

Кан Кубрат е владетел от рода Дуло, създал едно от най-могъщите български военноплеменни държавни обединения, известно под името Велика България. Тази държава просъществува 30 години, от 632 до средата на 60-те години на VII в., когато Кубрат умира, а първородният му син Баян не успява да спре процеса на разпадане. Петимата синове на кана повеждат българите в пет различни посоки. Що се отнася до тленните останки на Кубрат, историята е интересна и любопитна и заслужава да бъде разказана. Тъй като едва ли е известна на голяма част от българите, които не са специалисти историци и археолози.
На 29 май 1912 г. на брега на река Ворскла, на 13 км от украинския град Полтава, в землището на село Малая Перешчепина две пастирчета попадат на уникална находка. Фьодор Деркач и Иван Маджар ровят меката тинеста пръст и кал на речния бряг, за да измъкнат пропаднало там теле, когато изведнъж от земята се показва златна чаша. Десетгодишният Фьодор я грабва и тича вкъщи да се похвали на родителите си. При вида на златото бащата веднага се връща със сина си на брега на реката и без да губи време, започва да копае. Междувременно слухът за находката се разпространява светкавично и скоро цялото село хуква към реката, започва да рови в тинята и да граби намерените златни и сребърни предмети. Единствен успява да запази самообладание и не се поддава на иманярския дух местният учител Виктор Парихин. Той се обажда в полицията. Когато обаче служителите на реда идват в Малая Перешчепина, всичко е разграбено. Започва обиск по къщите и са върнати 900 задигнати предмета — кои доброволно, кои не чак дотам. Много други обаче са укрити и не са намерени от полицията.
Находките са различни: от оръжия, накити, предмети за украса до предмети от бита и златни слитъци. Сред описаните от археолога Зарецкий са: сервиз с 11 златни чаши, 16 златни и 19 сребърни съда, 4 токи за колан, 1 ритон, огърлица с изумруди, 7 златни пръстена, 230 златни слитъка. Общото им тегло е 25 кг злато и 50 кг сребро — едно изключително богато и уникално древно съкровище, което бреговете на река Ворскла пазят повече от 12 века.
Изследванията на археолозите показват, че предметите са от различни части на света: Византия, Древна Гърция, Древен Рим, Древен Китай и дори Древна Индия, тъй като на някои от тях има изобразени сцени от „Кама Сутра“. Украинските историци смятат, че в случая вероятно става въпрос за погребална могила на знатен велможа или владетел от древността. Това, което ги смущава, е липсата на човешки кости и череп в могилата. Чак през 1963 г., половин век по-късно, вече порасналият Иван Маджар си спомня, че сред предметите май имало и кости. Те обаче най-вероятно са били потрошени и изхвърлени от селяните като безинтересни.
Близо 40 години не се знае нищо друго за съкровището от Малая Перешчепина. През 1913 г. в Лондон граф Бобински докладва за него на конгрес на историците, но съобщението му не предизвиква никакъв интерес. Повечето предмети са предадени на Ермитажа в Санкт Петербург, а малка част от по-незначителните са оставени в Полтавския музей. През Втората световна война нацистите начело с Алфред Розенберг задигат изложените в музея експонати и ги откарват със себе си към Райха. Днес съдбата им е неизвестна.
През 1952 г. австрийският византолог проф. Вернер Зайбт пръв успява да разшифрова монограмите на три от пръстените и установява, че на един от тях е изписано „Кубрат“. На втория името на кана е съпроводено от титлата „патриций“, а на третия надписът гласи „Органа“. Професор Зайбт обаче стига само дотук. Трябва да минат още 32 години, за да бъде загадката най-после разбулена. През 1984 г. германският професор Йохан Вернер пръв лансира теорията, че съкровището е принадлежало на българския владетел Кубрат, чиито са и два от пръстените. А третият пръстен е на чичото на владетеля — Органа, когото ученият определя като външен министър на българската древна държава. Пръстените били дадени на българите от византийския император Ираклий. След смъртта на Органа племенникът му Кубрат носел и неговия пръстен като знак на приемственост, твърди проф. Вернер. Очевидно и мечът с гръцки надпис, който също е открит на брега на река Ворскла от двете пастирчета, е подарък от византийския император за неговия български приятел. На базата на направените изследвания проф. Вернер пръв изказва предположението, че Стара България е основана не през 681 г. от Аспарух, а по-рано. „По онова време, през VII век, България е била сред най-мощните държави в Европа. Аз правих проучвания и в Албания. Край село Врап също открих част от съкровището на Кубрат. Затова мисля, че е правилно основаването на българската държава да се датира още поне 50-60 години назад“, смята проф. Вернер. Към теорията на професора, че намереното в Малая Перешчепина съкровище е на кан Кубрат, се присъединяват и част от съветските историци и археолози. Но не открито, разбира се. В Съветския съюз изказването на подобна хипотеза може да има пагубни последици за учения, осмелил се да ѝ даде гласност. Откривателят на предполагаемия гроб на кан Аспарух Гринченко е изпратен в ГУЛАГ заради твърдението си, че този гроб е на основателя на българската държава. Затова и в случая с Малая Перешчепина, за да се скрие истината, се създават различни хипотези, някои от които звучат направо като измислици. Първо се говори, че това е гроб на славянски вожд — привърженик на тази версия е акад. Рибаков. Според друга теория там е погребан руски княз, нищо че по онова време такива просто не са съществували. Според археоложката Злата Лвова пък погребението, пръстените и мечът не били на българския владетел Кубрат, а на аварски вожд, носил същото име и живял по същото време. Като българинът носел име Куврат, а аваринът Коврат и поради това двамата били объркани в древните хроники. „Българският хан е бил покръстен християнин и следователно няма как да е погребан като езичник с изгаряне и полагане в гроба на всички тези предмети“, твърди Лвова. Появяват се и още други, не по-малко странни теории, които изместват връзката на българския кан със съкровището от Малая Перешчепина. Днес руснаците очевидно признават, че край Малая Перешчепина е погребан българският владетел Кубрат, тъй като на мястото има издигнат паметник от черен гранит. Въпреки това някои учени като Артамонов продължават да свързват перешчепинската култура не с българите, а с ранните хазари.
Българските учени също се вълнуват дали край Малая Перешчепина е гробът на кан Кубрат. На пръв поглед по всичко личи, че е така. Още повече след като едно от момчетата откриватели Иван Маджар половин век по-късно си спомня, че в дупката имало череп и кости, които обаче впоследствие изчезнали. В допълнение към това са и спомените на присъствалите на откриването на съкровището, че в дупката имало пепел от горене. Според учените най-вероятно е спазен езическият обичай, практикуван и от древните българи, тялото на мъртвеца да бъде изгорено, а в гроба да бъдат поставени предмети, които ще са му необходими в отвъдния живот. В същото време обаче има и неща, които и днес предизвикват недоумение сред археолозите. Какво правят женски накити в гроба на един владетел мъж? Сред родните учени съществуват и версии, че гробът на Кубрат е без скелет, тъй като е гроб менте. Направен, за да служи за поклонение и да се смята, че в него се намират останките на покойника. В същото време костите били заровени на тайно място, където да не могат да бъдат извадени и осквернени от враговете. Теории и версии има много, през следващите години вероятно ще се появяват и още. Така че дискусията погребан ли е бил българският кан Кубрат в днешна Украйна има достатъчно възможности за нови и бъдещи изяви с оглед на историята.

 

Съдържание

^

Увод

^

ВЛАДЕТЕЛИ И ДЪРЖАВНИЦИ

^

БЪЛГАРСКИТЕ ГЕРОИ В ПАНТЕОНА НА СЛАВАТА

^

КНИЖОВНИЦИ

^

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ УБИЙСТВА НА БЪЛГАРСКИТЕ
ТВОРЦИ

^

ЗАГИНАЛИ БЪЛГАРСКИ СПОРТИСТИ

За авторА

Иван Георгиев е роден на 25 юни 1973 г. в град Елена. Завършил е специалност Български език и история във Великотърновския университет. Петгодишното обучение в Светогорската Алма Матер и влиянието на търновската академична историческа школа, създават у него трайна любов към тази наука. Интересите му са насочени както към близкото, така и към по-далечното минало на българския народ, и по-специално към същинското и късното средновековие и годините след 9 септември 1944 г. и съвремието.

„Гледам на себе си като на популяризатор на родната история. Повечето българи като видят събрани на едно място много сложни думи и термини и затварят книгата още след първата страница. Затова се опитвам да разказвам на обикновен език за историята и миналото на нашия народ и държава. Защото днес, в условията на едно все по-глобализиращото се световно общество, историята е едно от нещата, които ще ни помогнат да запазим своята национална идентичност, да съхраним корените си от миналото. Защото народ със забравено минало е като дърво без корен. Няма откъде да дойдат жизнените му сокове и е обречен на бавно и мъчително агонизиране и накрая на загиване. Нещо, което мисля, че, уви, се случва с нас. Затова българите трябва да пазят и да познават своята история“, категоричен е Иван Георгиев.