Благовейно преклонение пред подвига в името на отечеството

Публикуваме рецензия на книгата „Оживелият подвиг – Каймакчалан и Европейската война през погледа на потомците“ от известния литературен критик Кирил Попов.

Вчувствам се в изпратения ми от Чикаго богато илюстриран антологичен сборник „Оживелият подвиг – Каймакчалан и Европейската война през погледа на потомците“ и усещам катехизисно въздействие за гордост и оскърбено национално самосъзнание. Книгата разпали в ума и душата ми етническа наслада от българския героизъм. Но и типично за всеки българин угризение и потрес от дългогодишно обречената на  забрава и забрана велика историческа истина.

След натрупани бележки по двестастраничната книга, повествуваща за родината като „огромен многолик разум, в който времето и пространството не се подчиняват на обичайните физически закони“ (проф. Пламен Павлов, уводна статия), ме обхвана евристичен порив да тълкувам тази паметна книга с понятия, имащи за своя първа част пара- и съдържащи загадъчна енергия за очистване от натрупани с лъжи и фалшификации истини. В тази тонирана от евристика рецептивност на читателското съзнание се включва божествената сила на преклонението, пронизано от благоговение пред чутовния подвиг на българина на връх Каймакчалан.

Основен принцип в есетата на всички участващи в сборника автори е тяхното съобразяване с новата реалност на Балканите, без това да игнорира сакралното значение и смисъл на поклонничеството и парапсихологичното преобразуване на угризението от историческата непросветеност в ценно етническо и християнско познание и гордост. Сложен от различни гледни точки е „парамагнетизмът“ на събудения българин към неговото генетично и историческо минало. Тази панентеистична тяга или привличане е изконна, идентична е с така наречените „парамагнетични вещества“, които са в основата на неделимата същност на целия обективен свят.

Основаваща се на издадена литература по темата „Каймакчалан – връх на българския национален героизъм“ (ще споменем „Каймакъ-Чаланъ“ от Красимир Узунов, „Войните за обединение на България” от проф. Божидар Димитров и други издания от научно, научно-популярно и публицистично естество), антологията „Оживелият подвиг“ се абсолютизира и като своеобразна „паралипомена“, като допълнително, самостойно издание по същата тема. И като актуално опровержение на парамнетичните фалшификации в сръбската и македонската историография за събития, случили се преди цял век. Този факт не би бил толкова трагично свидетелство за национално предателство от комунистическия режим у нас, ако с течение на времето не се натрупват застрашителни за световната наука извращения. Есетата на Георги Кременаров осветляват прожекторно смисъла на войните: „… Мислено се сещам за думите на Александър Стамболийски за Македония, че не ни трябва, тя е носила само злини на България – казани при негово посещение в Ниш в началото на двадесетте години на двайсти век, но си давам сметка, че дедите ни са воювали не заради „тия чукари“, а за свободата на нашите сънародници, останали под чужда власт“.

Основания да се определи книгата „Оживелият подвиг“ като есеистичино пътеписно четиво се откриват в географските и тектонични описания на граничния между Гърция и Македония връх Каймакчалан. Но подобно определение е недостатъчно и непълно, редуцира поклонническото въздействие от книгата, свещенодейственото оживяване на подвига като вечен завет към поколенията. При мене лично тази върховна идея се обективира от спомените на моя баща, участник в тези войни, награден от цар Фердинанд с кръст за храброст; от разказите на моя дядо – бригадният генерал Никола Янакиев, близък приятел на Ярослав Вешин. Помня завинаги неговите думи: „Тази война показа родолюбието на българския войник, той прояви върховен героизъм. Ярослав Вешин буквално потъна в изключително богатство от образи на храброст, на воля и чувство за дълг. Фронтовите линии му дадоха неизчерпаем материал за творчество, за неговия цикъл „Балканската война…“. Винаги, когато се завръщам към моите преживявания през войнишките ми походи по теченията на Арда и Струма … си спомням за общия балкански патриотизъм, обхванал и Иван Шишманов: „… оня здрав национализъм, който вдъхновява българския войник“. Или Иречек до Шишманов: „Тия дни връщат моите мисли все към Средновековната България: Крум пред Цариград … Симеон два пъти пред цариградските стени. Драго ми е, че военните способности на българите не са изгубени през тежките столетия на турското робство и че бляскат пак, както във времето на Крума и Симеона, на Калояна и Асена II“… В този аспект най-голяма историческа вина за забраната да се възкресява подвигът на българския войник на Каймакчалан лежи върху съвестта на комунизма в България…

Книгата ме вълнува и изпитвам угризение защо като Василен Васевски не съм разпитвал за повече спомени баща ми и дядо ми. Давам си сметка, че причината е в съдбата ми да прекарам по-голямата и най-зряла част от живота си в условията на военен комунизъм. Но защо и след 1989 г. историческото невежество продължава да царува, а малцина са като професор Божидар Димитров ратуващите за чистота и съвест в историографията. Да не говорим за зловещото мълчание по темата на богати частни издателства, пленници на смътен космополитизъм и постмодернизъм.

Вчувствам се в пронизаната от начало до край от аура на историческо познание и сакрален патриотизъм книга „Оживелият подвиг“ и пътувам с живо въображение и съзнание към Каймакчалан, заедно с авторите на есетата. Те до един дават свой принос към темата, без да се повтарят. В своето есе Теодор Масов, самоотверженият организатор на посещения по бойните полета на Първата световна война в Гърция и Македония, от една страна се придържа към жанровите особености на пътешествието, повествуващ научно-популярно за славния връх Каймакчалан, а от друга, синтезиращ своето описание с размисли върху сръбския шовинизъм: „Сърбите тачат този връх като техен военен мемориал и всичко, напомнящо за омразния български враг, е изтръгнато, осквернено, забранено и забравено. Затова и не поставихме кръстовете на тази твърдина, прекалено много омраза е насадена сред скалите на този планински храм. В масива на Кота 2368 обаче вече има български кръст и кръстът гледа към Каймакчалан!“.

В подчертано инвективна тоналност е началото на дневниковия разказ на Станимир Няголов, насочено срещу меркантилизма на неучаствалата във войната Гърция. Следват документални факти за срещи с македонци със силно смутено народностно самосъзнание; парастас пред осквернените гробове … Всичко в есеистичния разказ на Петя Големанова диша аурата на генеалогичното историческо познание за подвига на дядото и прадядото на авторката.

Изпълненият с топографско, географско, историческо и ойкуменно познание разказ на големия природолюбец Кръстьо Кръстев – с преклонението пред гроба на генерал Климент Джеров, с посещението на църквата „Свети Никола“ в Буримирци, е обвеяно в некролатрично-сакрална тоналност. И с изследователска всеотдайност, която напомня за дългогодишните изследвания на моя съгражданин и учител – бащата на българската етнография проф. Христо Вакарелски, заедно с незабравимия изкуствовед Асен Василев, на църковни паметници в Македония… Изкачвам се мислено на Кота 1050 и чувам разказа от първо лице на Кръстьо Кръстев: „Тази кота е символ на най-кървавите сражения в Завоя на Черна… Войниците разказват, че ако противникът стовари ураган на кота 1050 малко по-късно ще започне същият ад на кота 1248 и Червената стена над Битоля. И обратно. Тези ключови позиции стават едни от основните арени на жестоки боеве от 1916 до 1918 г.“.

Повествованието на адвоката Георги Кременаров – ревностният организатор на „ежегодни теренни проучвания по местата на българската бойна слава в Македония“, за отмъщението на победителите и забравата на потомците, за българите в Егейска Македония, за загиналия за Отечеството Петко Г. Каменаров, е анихилирано от етнологични прозрения (за цар Самуил), от ейдетичен патос, катехизисност и пиета.

В проучвателната експедиция на Георги Каменаров участва и Светлана Денева. Нейните синтезирани тематично фрагменти се отличават с идиолект от македонски диалект и отразяват в нова светлина отношението на македонците към историческото събитие на Каймакчалан. Д-р Ваня Симеонова участва в поклонническата мисия с двете си дъщери като пример на родолюбива приемственост между поколенията за съхраняване на народностното самосъзнание и памет за безумието на войните и за подвига на българския войн от Третото българско царство. Съвременно осмисляне на драматичното постига Огнян Кованджиев – внук на воювалия на Каймакчалан поручик Захария Кованджиев.

В духа на лайтмотивно въведената в книгата истина на Димчо Дебелянов „Мъртвият не ни е враг“ е и автентичният разказ на архимандрит Атанасий Султанов – протосингел на българската Западна и Средноевропейска митрополия и предстоятел на българския храм „Св. Св. Кирил и Методий“ в Будапеща. В некролатрично-критична светлина е изпълнено есето на съоснователката, заедно с Василен Васевски, на Комитет „Каймакчалан“ в Чикаго – Соня Кичева. Като деен представител на българите в чужбина тази помощник-учителка по професия изразява своя потрес и негодувание от грозната постъпка на македонския журналист Миленко Неделковски, както и от белите петна в българското образование и възпитание.

Публицистично изразено в родово-паметна тоналност е и есето на журналистката политически и военен репортер от Пловдив Дима Шопова. Експресивно обективирана е идеята за себепознание като потомка на участвалия в боевете на Каймакчалан прадядо Захари Делчев след личното поклонение на заветния хълм от авторката.

Вдъхновени и родолюбиви слова от двамата съставители на „Оживелият подвиг“ обрамчват иконично книгата. И ако в началото си мислех, че държа в ръцете си публицистика с научно-популярно познание, доцент Василен Васевски обърна впечатлението ми към художествено повествуване. Ейдетично-споменният разказ за героичната смърт на двамата прадядовци на Каймакчалан; за неколкократните пътувания в Македония – до Българската Голгота, сравнимо с посещението на Божи гроб, са свързани помежду си не с художествена измислица, а като в средновековна епическа поема с решаваща роля на тълкувателя – възторжен участник в автентичния разказ от първо лице. Повествованието се разлива в два съвпадащи си аспекта – възвишен като съдържание и реторично перцептивен като евристично въздействие върху читателя. Обгледана от различни гледни точки, позицията на Василен Васевски е недвусмислено категорична и ясна. Тя е увенчана със свещенодейно пренасяне на пръст в двете посоки на Каймакчалан и родния град Сливен. И с молитвено тонирания завет от доцент Василен Васевски: „Една нация съществува само когато има памет и за гордата саможертва на Каймакчалан преди сто години“…