Новата българка

l

Съставили: Фани Попова-Мутафова

l

Страници: 60

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-02-4

За книгата

Събирайки в една малка книжка статиите, които съм печатала от десет години насам в различни вестници и списания, смятам, че изпълнявам само един дълг към нашата жена, посочвайки ѝ един път, изминат в борба за Новото, което отдавна предчувствах и набелязвах, без да се боя от съпротивата и реакцията, които неизбежно щяха да се явят от страна на средите, които представляваха отиващото си минало.

Не смятам, че този път е завършен. Може би сега, тъкмо сега борбата е по-ожесточена и по-непосилна, защото преди врагът бе застанал на ясни позиции, открито отричащ основните линии на Новото. Днес врагът се приспособява. Той не признава капитулацията си. Сложил като маска идеите на Новото време, той няма вече сили нито да ги отрече, нито да ги признае, нито да ги проведе. Ала се бори с всички средства на мимикрията, да не изтърве от ръцете си инициативата и ръководството над българската женска общественост. Днес идеологичният двубой минава в сянката на съзаклятието, на интригата, на измамата. Последните остатъци на плутократична, демократично-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят властта в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на старото и отреченото.

Ала това няма да стане. Времето, когато българската жена се тласкаше към едно съзнателно отклонение от задачите, които и повеляваше нейната природа и нейната национална принадлежност, отмина. Днес, в новия свят, който идва, жената ще заеме истинското си, високо място, като действително равна на мъжа. И заедно с него ще твори съдбините на Родината си и света, било гласувайки в общонародните избори, било давайки на децата си първото възпитание, първите насоки в живота, които винаги са най-ценните и най-плодотворните, било като другарка, съветница и вдъхновителка на мъжа, било като творчески елемент в областта на духовния живот на народа си.

ОТКЪС

—————-

КАКВО ЖЕНАТА Е СПЕЧЕЛИЛА И КАКВО ТЯ Е ЗАГУБИЛА ЧРЕЗ СВОЯТА ЕМАНЦИПАЦИЯ?

Откакто преди пет години в Лондонския Виктория Тауър Гардънс се издигна паметник на Емелин Панкхърст, от този ден може да смятаме делото на женската еманципация като завършило най-важния етап от своето историческо развитие.

Днес времето на Емелин Панкхърст и на нейните суфражетки ни изглежда невероятно, с често почти комичните си усилия за налагане на своето мнение върху тогавашните силни на деня. Нима можеше жената да наложи слабата си воля с чупене на прозорци, с нападане стражата пред кралския дворец, с демонстрации пред парламента, с гладна стачка в затворите? По време на едни конни състезания, някаква фанатичка дори се хвърли пред един кон от кралските конюшни и беше прегазена от летящите конски копита.

Това бе смисъла на суфражетките: с всички средства да обърнат внимание на света върху своите идеали, докато пък суфражетките се надяваха на мирните еволюционни теории: всяко нещо щеше да дойде с времето си. И това време действително не закъсня. Но то завари жените вече подготвени от бунтовния дух на суфражетките.

През 1914 година жените неочаквано добиха права (които бяха по-скоро вече задължения), да бъдат равни на мъжа в разпределяне на тежестите на военните години. Тогава много служби, заемани изключително от мъже, станаха достъпни за жените. А пък икономическата криза след войната премахна и последните скрупули, и ние видяхме женския труд в бюра и фабрики, в държавни учреждения, в общини, в свободните професии, в парламента, на кметски и министерски кресла дори. Това, което преди тридесет години изглеждаше далечен невъзможен блян, сега е вече жестока действителност.

Казвам — жестока, защото днес по-голяма част от жените напускат домашния кът и децата си и отиват да работят допълнително извън домашната си работа, не толкова от амбиция за получени права, а от икономическа нужда.

Защото все пак не може да се отрече един твърде интересен факт: жени с професия да оставят дипломите си на страна и да се отдават на домакинското си призвание, и жени без професия да работят неквалифициран труд, с нищожна надница или заплата, за да поддържат семейството си.

Това показва само едно: че жената подготвя професията си само, за да бъде обезпечена с нея в случай на материална нужда. Омъжи ли се, добре ли е семейството и икономически, тя предпочита да се отдаде на своя съпружески и майчински дълг. Затова ние виждаме днес толкова лекарки, математички, химички, естественички, филоложки, музикантки, юристки, специалистки в търговски и финансови науки, да изоставят своята професия при омъжването си, или при добиването на първото дете. Значи: твърде често един упорит, многогодишен труд служи само, за да има жената известно чувство на сигурност в днешните тежки икономически условия и в случай че остане неомъжена, а не за стопроцентово използване, какъвто е случаят с мъжа.

Мъжът дава и младост, и сили, за да добие известно образование, което ще му служи после за цял живот. А жената се готви едновременно за две кариери — без да знае коя ще и потрябва в превратностите на живота. Заслугата на борбата за еманципация се състои в това, че даде възможност и свобода на жената да избира своя път. И освен това — да бъде икономически независима, в случай на нужда, и да се меси активно в политическия живот на своята страна.

Такова е положението днес в страните, където жените получиха всички искани права. Такова ще бъде и в тия държави, където, ако не днес, сигурно утре, тия права в края на краищата ще бъдат дадени.

Емелин Панкхърст би могла спокойно да се усмихва от бронза на своя паметник — това, за което тя се бори, е изпълнено.

И все пак, не може да кажем, че днес жените са по-щастливи от преди.

В Америка жените имат най-големи политически свободи, но те твърде малко ги използват. В Англия имаме множество депутатки, но до ден днешен ние не видяхме тези жени да използват политическите си права, за да погледнат с друго око на страшните икономически и социални противоречия в своята страна, за да издигнат мощен глас на протест срещу неправдите от мирните договори, срещу икономическото потисничество в Индия, срещу многомилионните европейски поробени малцинства, срещу алчността, проявена от империализма на великите сили, срещу непримиримостта на тия, които владеят света. Женските организации в Англия протестираха, когато Хитлер разпусна Съюза на немските жени, но те не се сетиха да протестират, когато през 1922 – 1925 година германските жени и деца умираха от глад, вследствие на жестоките мирни договори.

В Германия жените също имат изборни права. Странното там е, че жените, които получиха правата си от социалдемократите, дадоха гласовете си на Хитлер, който им отнема свободите. Същото се случи и в Испания.

Фактите показват, че жените чувстват нужда, подтикнати преди всичко от икономически причини, да имат права за всички видове професии, за свободното им прилагане и за равнопоставеност в политическия живот. Но в действителност те предпочитат да не ги използват — стига да имат възможност за това.

Жените инстинктивно търсят своите най-стари права: да имат съпруг, деца и свой дом. Там в тая лична, човешка и обществена служба те намират най-подходящо място за развитие на своите собствени заложби. Може би, тепърва жената ще започне да дири възможности за сигурното осъществяване на тия свои тъй естествени въжделения. И може би девизът на новата, бъдещата женска еманципация ще трябва да бъде: осигуряване труда на мъжа, за да може той да създаде икономически силно семейство; материално обезпечаване на домашния женски труд, който ще бъде квалифициран и заплатен — за да може жената, икономически независима, да се отдаде с порив и усърдие на благородната си мисия; платен отпуск на всички майки и кърмачки (които имат професия) най-малко два-три месеца преди и след раждането; създаване на образователни институти, които всестранно да подготвят жената за важната и функция на бъдеща майка и възпитателка.

Защото, каквото и да се говори, несъмнено е, че Песталоци има право, когато казва: „Аз искам да сложа образованието на народа в ръцете на майката“.

Първите впечатления на детето, получени в домашния кът, са тези, с които то ще расте по-нататък и ще ги носи през цял живот. Не уморената от работа майка, която вечер, прибрала се от фабриката или бюрото, с изтощено тяло и раздразнени нерви, ще може да подкрепи с нежна и сигурна ръка първите стъпки на малкия човек в голямата неизвестност на живота. Нам е нужно да възпитаме и образоваме една бъдеща майка, която е достойно подготвена за своето велико призвание. Отглеждането на детето не може да бъде повече дело на случайности, на улицата, на невежеството на слугините, на откраднатото между два чая, или между две конференции време на суетната или уморена от външен труд майка.

Отглеждането на детето трябва да се възложи на специалисти в своята област — този специалист трябва и може да бъде само родната майка. Защото детето не се нуждае само от дисциплинирани и просветни грижи, но и от много нежност и търпение, за да развие цвета на своите заложби в един приятен и насърчителен климат, климатът на майчината любов.

Съдържание

^

НЯКОЛКО ДУМИ

^

КАКВО ЖЕНАТА Е СПЕЧЕЛИЛА И КАКВО ТЯ Е ЗАГУБИЛА ЧРЕЗ СВОЯТА ЕМАНЦИПАЦИЯ?

^

ПО НОВИ ПЪТИЩА

^

ВЕЧНИ ЦЕННОСТИ

^

НОВАТА БЪЛГАРКА

^

ДВЕТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ

^

ЖЕНАТА И ВОЙНАТА

^

НЕДВУСМИСЛЕНО СТАНОВИЩЕ

^

НАЦИОНАЛНОТО ДЕЛО „МАЙЧИНСТВО И ДЕТСТВО“ В ИТАЛИЯ

^

НОВАТА ГЕРМАНСКА ЖЕНА

^

С РЕШИТЕЛЕН ПОГЛЕД НАПРЕД

^

ЗА БЪЛГАРСКАТА ЖЕНА

^

ЗАДАЧИТЕ НА МЛАДИТЕ ПОКОЛЕНИЯ БЪЛГАРКИ

За автора

Със своите 35 книги, публикувани до 1944 г. Фани Попова-Мутафова е най-широко печатаната писателка в България преди комунистическата диктатура. Най-голяма популярност й носи четирилогията „Асеновци“, включваща книгите „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан Асен II“ и „Последният Асеновец (Боянският майстор)“. Хиляди българи са отгледани и възпитани в патриотизъм към историческото минало именно чрез нейните книги. За нея поета Кирил Христов казва: Най-високият връх, достигнат от българската жена, който напълно я изравнява с мъжа, този шеметен връх се казва Фани Попова-Мутафова. Нейните исторически романи я поставят на нивото на най-големите писатели в този жанр в световната литература.“

Заедно със съпруга си и малък брой видни интелектуалци, става член на основаната през 1938 година историко-научна организация „Ордата“. Дружеството имало за цел да обяснява истината за нашата древна история и произход. Заради членството си там и изявените националистически възгледи, след 9 септември 1944 г., Фани Попова-Мутафова е осъдена на 7 години затвор за великобългарски шовинизъм“ от народния съд. Книгите и влизат в списъка на така наречената „вредна“ литература, която бива иземвана от библиотеки и книжарници и забранявана за разпространение.

Въпреки всички опити на комунистическата цензура да заличат спомена за това светило в българската литература и нейното творчество, тя не остава напълно забравена и след промените от 1989 г. малко по малко нейните творби отново достигат до българския читател. Стъпка в тази посока е и издаването на настоящата книга.