проф. д-р Любомир Владикин

Любомир Н. Владикин е роден на 3 септември 1891 г. в село Голямо Белово, Пазарджишко. Майка му, Мария Морфова, сестра на оперната певица Христина Морфова и композитора Александър Морфов, е завършила френска филология в Женева. Баща му, Никола Йонков Владикин, е известен журналист, книжовник, писател, публицист, историк и политически деец. През периода от 1890 до 1912 г. е бил три мандата народен представител.

Любомир Владикин завършва класическа гимназия в София през 1910 г. Следва правни и държавни науки в Софийския университет, където завършва през 1915 г.

По време на Първата световна война служи непрекъснато в българската армия на Южния фронт.

От 1910 г. участва в литературни кръжоци, пише стихове, литературни студии, публицистика. Дружи с младите писатели Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Димитър Силяновски, Николай Лилиев, Кирил Христов, Людмил Вълчанов, Георги Константинов и др.

От 1921 г. до 1924 г. е на специализация във Виена, Вюрцбург и Прага. От 1924 г. е доктор по държавни науки на Вюрцбургския университет и доктор по стопански науки на Виенския университет.

От 1924 до 1928 г. работи като финансов експерт в Българската народна банка. През това време публикува множество студии и статии по финансови въпроси и стопанско управление.

От 1925 до 1928 г. публикува много книги в областта на държавното и конституционното право. През 1927 г. излиза известната художествено-историческа книга „Царевград Търнов”, оценена изключително високо от българската общественост, която по-късно е преведена на няколко езика.

От 11 юли 1928 г. е редовен доцент при катедрата по общо държавно и българско конституционно право на Юридическия факултет, а от 21 януари 1932 г. е професор в същата катедра.

През периода 1930 до 1934 г. написва поредица книги за конституциите на Румъния и Гърция от миналия век, както и за новите конституции на Югославия и Австрия. За тази дейност е удостоен със званието „асоцииран член” на академиите на науките на Румъния, Югославия, Гърция и Австрия. Награден е с висши ордени от държавните глави на тези държави.

През 1932 г. заминава за две години в Италия и Франция. В Италия публикува трудове по държавно и административно право, както и по стопански науки. За заслуги към научното и културното сътрудничество между Италия и България е удостоен от крал Виктор Емануил с благородническата титла „командаторе” и е избран за член-кореспондент на Италианската академия на науките. Във Франция издава няколко студии, най-важната от които е „Френският стопански съвет” и получава званието „лисансие” по право към Сорбоната.

От 1933 до 1934 г. е декан на Юридическия факултет в Софийския университет. От 1934 г. е хоноруван професор в Свободния университет, където чете финансови и стопански науки.

През периода 1935-1938 г. написва поредица от книги, между които “История на Търновската конституция”, „Държавно устройство на САЩ и развой на модерната демокрация”, „Държавен съвет” и др. Тогава издава и фундаменталните си трудове по право „Общо учение за държавата” и „Организация на демократичната държава”.

От 21 юни 1938 г. е титуляр на Катедрата по общо държавно и конституционно право и отново декан на Юридическия факултет през 1937-1938 г. През този период чете лекции по „Общо държавно и конституционно право”, „Правно устройство и управление на съвременната държава”, „Престолонаследието като публично-правен институт”, „Личност и държава”, „Държава и стопанство”.

През 1938-1941 г. издава на френски език „La politique – arts et science”, „Sur le pas de Schiller” и „Tirnovo la ville de rois“ c предговори на проф. Михаил Арнаудов, Николай Дончев и Георги Константинов. Това му донася титлата почетен доктор на Френската академия и орден за културни заслуги.

В началото на 1939 г. е в Норвегия, където чете цикъл от лекции по правни науки и е удостоен с титлата „почетен доктор” на Университета в Осло.

През периода 1939-1942 г. издава на немски език книгите „Шилер и Гьоте във Ваймар” (Berlin, 1941), „Теодор Кьорнер и Христо Ботев” (Berlin, Sofia, 1942), „Die politische Entwickling Bulgariens” (Budapest, 1942) и на италиански език „L’Eterno nel diritto naturale” (Roma, 1940).

В периода 1934-1944 г. е подпредседател на Института по международни изучавания, председател на Италиано-българската културна взаимност, подпредседател на Българо-германското културно дружество. Участва в ръководствата на културните дружества Франция – България, Япония – България и Словакия – България. Владее немски, френски, италиански и руски език. Ползва свободно английски, сърбохърватски и словашки.

През целия си живот Любомир Владикин не е членувал в никоя политическа партия. През 1938 г. е бил предложен за министър на народното просвещение, но не е приел. През 1942 г. отказва да влезе в правителството на Богдан Филов.

В началото на 1944 г. Любомир Владикин е на продължително лечение във Виена, където заминава отново в края на август 1944 г. След събитията на 9 септември 1944 г. не се завръща в страната. Заличен е като професор от Софийския и Свободния университет, от учените академици. Изключен е от Съюза на българските журналисти и от Съюза на българските писатели. Народният съд го осъжда задочно на смъртна присъда.

Умира на 22 май 1948 г. в гр. Розенхайм, близо до Мюнхен, Германия.