Източният фронт

l
Автор: Леон Дегрел
l

Страници: 392

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-12-3

За книгата

През Втората световна война на страната на Германия се бият над 1 милион доброволци от други държави, организирани основно във Вафен СС. Може би най-известният от тях е валонецът Леон Дегрел, за когото Хитлер казва: „Ако имах син, бих искал той да бъде като него“.

Макар че е известен политик в Белгия, водач на рексиското движение и никога през живота си не е стрелял с пушка, той решава да се запише като доброволец още в първите дни на военната кампания на Третия райх срещу Съветския съюз. Мотивира го желанието му да защити христянска Европа от съветския болшевизъм, както сам казва в книгата.

Дегрел започва военната си кариера като редник, а я завършва след по-малко от четири години като дивизионен командир на 28-а СС танково-гренадирска дивизия „Валония“. Участва в едни от най-ожесточените битки на Източния фронт. За военните си заслуги е награждаван многократно, като най-високото му отличие е Рицарски кръст с дъбови листа.

„Източният фронт“ е много повече от хроника на едно военно формирование и от поредните мемоари на високопоставен офицер от Втората световна война. Книгата е емоционален разказ, предаден през очите на един пехотинец, за страданията, ужасите и смъртта на фронта в най-кръвопролитния конфликт в човешката история. Тя е и разказ за героизма и храбростта на хиляди млади мъже, напуснали доброволно своя дом и семейства, водени от идеал, в който силно са вярвали.

Благодарение на литературния талант на Дегрел се пренасяме в украинската степ и зъзнем заедно с войниците при минус 42 градуса. Газим в прословутата руска кал и маршируваме заедно с пехотинците почти до величествения Елбрус. Чуваме тътена на хилядите оръдия и свистенето на куршумите, виждаме страданието на ранените и обезобразените тела на мъртвите в битките при Донец и Дон, в Кавказ, Естония и Померания. Преживяваме заедно с цивилното население ужасите в последните дни на Третия райх.

ОТКЪС

—————-

Въведение

Роденият на 15 юни 1906 г. в малкия белгийски град Буйон Леон Дегрел се записва през 1941 г. във валонския доброволчески легион, който се сражава на страната на Вермахта през Втората световна война. Дегрел е включен от първия до последния ден в кампанията на Източния фронт. Той взема участие в боевете при Донец и Дон през мразовитата зима на 1941/1942 г., в битките в Кавказ и чувала при Черкаси. Впоследствие се сражава при отстъплението на германската армия в Естония, Померания и накрая на Одер. Дегрел започва своята военна служба като обикновен войник, но се издига до лейтенант, а след прехвърлянето на валонския легион във Вафен СС е дивизионен командир с ранга на щандартенфюрер. Многократно раняван, той е награждаван с множество военни отличия, сред които е и най-високият немски орден през Втората световна война — Рицарски кръст. След дръзко бягство в края на войната Дегрел намира убежище в Испания, където живее до смъртта си на 31 март 1994 г.
Днес Леон Дегрел е известен преди всичко като военен колаборационист на Третия райх и националистично настроен политик. Но той е много повече от това. Дегрел е бил популярен поет, писател, журналист и издател, много преди да отиде на фронта. Без да се познават тези негови страни, е невъзможно да се оценят напълно неговата личност и неговото дело.
Когато Леон Дегрел се записва в новосформирания валонски легион, той не е воден от авантюристични подбуди, както някои други доброволци. По това време 34-годишният Дегрел е женен и е баща на четири деца. Решението му е продиктувано от дълбоко вътрешно убеждение. Както Дегрел сам пише в книгата си, това е била за него и за другарите му повелята на времето — да защитят християнска Европа от болшевишкия Съветски съюз. Тези дълбоки антикомунистически чувства са покълнали у него още през младежките му години.
Дегрел израства в среда, силно повлияна от политическия католицизъм. Още като младеж той симпатизира на християнското революционно движение в Белгия, близко до фашизма, което след години ще добие известност като Рексистко движение. Той изпъква с будна политическа мисъл и литературен талант. Като подрастващ започва да се занимава и с писателска и журналистическа дейност. Пише както на политическа тематика, така и белетристика. По време на Мексиканската гражданска война (1926-1929 г.) Дегрел работи като кореспондент за няколко американски издания. След завръщането си в Белгия издава пътеписа „Моите приключения в Мексико“, който има голям успех сред читателите.
Окрилен от успеха си в литературното и журналистическото поприще, Леон Дегрел прекъсва следването си в Юридическия факултет на Университета в Лувен, за да се отдаде на писането и издателската дейност.
Идеята за социална справедливост е водеща за Дегрел, но се комбинирана със силни антилиберални и антикомунистически позиции. В своите статии той често се застъпва за социалнослабите. Затова, въпреки че е валонец, защитава и фламандците, когато те са политически дискриминирани в Белгия. Демонстрираният от него антикомунизъм се корени преди всичко в неговата силна католическа религиозност. Като студент през 1928 г. той заявява на едно публично събрание: „Те искат да унищожат най-обичаните от нас неща: Църквата, родината, социалния ред и семейството. […] Без любезности или учтивости с вестоносците от Москва. Достатъчни са четири думи: Вън от нашата страна!“.
В средата на двайсетте си години Леон Дегрел вече е създател и издател на една дузина вестници, в които пропагандира своите идеи. Излязлото за пръв път през 1933 г. списание Rex (от Christus Rex, или „Цар Исус“) става кръстник на Рексистката партия.
Под успешното водачество на Дегрел рексистите влизат в белгийския парламент през 1936 г. Те постигат сензационния резултат от 11,5%, което им предоставя 21 депутатски места и 12 сенатори. Този изборен успех донася международна известност на Дегрел. Следват покани от Италия и Германия. Така на 26 юли 1936 г. се среща с Мусолини и външния министър граф Чано в Рим, а на 26 септември същата година — с Адолф Хитлер в Берлин.
Тези чуждестранни контакти обаче не остават без последствия. При германското нахлуване в Белгия на 10 май 1940 г. белгийското правителство нарежда арестуването на редица опозиционни лидери по предварително изготвен списък. Сред тях е и Дегрел.
Арестуваните са разпределени първо по затвори в западната част на Белгия, а след това са преместени във Франция. Една част от тях са екзекутирани от френски войници на 20 май 1940 г. Но Леон Дегрел оцелява при тази вълна от убийства. Той е отведен в затвор в Южна Франция, където остава до края на бойните действия. Освободен е чак на 25 юли 1940 г. под давление на командването на Вермахта.
По-късно Дегрел описва преживяванията си в затворите, побоищата, мъченията и симулираните екзекуции при разпитите в автобиографичната си книга La Guerre en Prison („Войната в затвора“).
След края на Втората световна война отношението на белгийските власти към него е още по-безцеремонно. Дегрел е осъден на смърт, но само задочно, защото успява да се спаси с рискован полет от Осло до крайбрежието на Испания. Горивото на самолета свършва точно преди брега и той се разбива в морето. Дегрел е изваден от водата тежкоранен и лежи няколко месеца в болница. Въпреки исканията за екстрадиция от Франция и Белгия Франко не позволява той да бъде предаден на тези държави и така Дегрел остава до края на живота си в Испания.
Още по време на войната неговият брат Едуард, който е аптекар и по никакъв начин нито участва в политическата дейност на своя брат, нито подкрепя военните действия на валонския легион, е убит от терористи в родния им град Буйон.
След като не успяват да го заловят, белгийските власти решават да подведат под отговорност съпругата и родителите на Дегрел, които са арестувани, съдени и осъдени на дълги години затвор, където и тримата умират. Участта на шестте му деца (пет дъщери и един син) е също много тежка. Белгийската държава сменя техните имена и ги разпраща в различни сиропиталища в няколко европейски държави, като им е забранено да поддържат контакт с баща си. Едва след години Дегрел успява с помощта на приятели да ги събере при себе си в Испания.
Заради участието си във войната и сътрудничеството с германците, Леон Дегрел продължава да бъде проблем за белгийското правителство дори след смъртта си. Затова на 18 април 1994 г. в Белгия е приет специален закон, който забранява тленните останки на Дегрел да бъдат погребани на белгийска земя, както и да се издават и продават всички негови книги.
По време на изгнанието в Испания Леон Дегрел продължава своята публицистична дейност. Издава десетки книги на историческа и политическа тематика. Една от най-известните от тях е книгата със спомените му от войната, която държите в ръцете си. Тя излиза за пръв път през 1950 г. в Париж под заглавие La Campagne de Russie („Руската кампания“). Скоро след това е преведена на няколко езика и е издадена както в много европейски държави, така и в САЩ и Израел. Заради големия интерес сред читателите е преиздавана многократно.
Леон Дегрел пише книгата по време на лечението си във военната болница в Сан Себастиан, след като самолетът му се разбива при бягството от Осло. В нея описва развитието на бойните действия от първите дни на нахлуването на германските части в Съветския съюз до капитулацията на Третия райх. Дегрел предава в сбита форма всички битки на валонските доброволци. Но фокусът на неговия разказ не е поставен върху сухото описание на бойните действия в числа и дати. Той много повече набляга на личните преживявания и събития, на които е станал свидетел.
При съставянето на текста той не е имал достъп до информационни източници, оригинални документи или помощта на щабни офицери. Затова „Източният фронт“ е много повече войнишки епос, отколкото дневник на военните действия. В него войната е представена през очите и светоусещането на един обикновен войник. Той разказва за преодоляване на препятствията в безкрайната руска степ, за мразовитата зима с температури до минус 42 градуса, за показаната храброст и бойни постижения, за безропотното изпълнение на воинския дълг и едновременно с това за страданието, несгодите и смъртта на фронтовия войник. Благодарение на журналистическите си качества и детайлното описание на непосредствените си преживявания Дегрел позволява на читателя да стане пряк свидетел на ужаса и трагизма на войната, но едновременно с това и на мъжеството и героизма на хиляди воини.
Освен описанието на суровата действителност на войната за очите на Дегрел не остават скрити и красивите природни пейзажи, битът на местните жители, откъдето минават валонските доброволци, както и забавни моменти от войнишкото ежедневие. Всичко това той предава много образно благодарение на литературния си талант.
На редки места в книгата Дегрел си позволява да коментира събития или случки през призмата на своите политически убеждения. Но това не е направено натрапчиво и не отнема от автентичността на преживяванията. Понякога той обяснява мотивите, които са тласнали него и стотици хиляди други доброволци от почти всички европейски държави да се бият на германска страна на Източния фронт.
Без значение от политическите или историческите си виждания и предпочитания читателят ще бъде прикован от тази книга от първия до последния ред благодарение на вълнуващия разказ на Леон Дегрел. Защото тя безспорно е едно от най-ценните произведения на военната литература, посветени на най-кръвопролитния конфликт в човешката история.

Предговор

През 1936 г. бях най-младият политически лидер в Европа.
На двайсет и девет години вече бях докоснал сърцето на моя народ. С голяма вяра и страст ме последваха стотици хиляди мъже, жени, момчета и момичета. Нашето движение изпрати в белгийския парламент десетки депутати и сенатори. Можех да стана и министър. Стигаше просто да кажа, че искам, и щях да вляза в политическата игра.
Но предпочетох да остана извън нея и избрах тежката борба срещу корупцията, за ред и справедливост, защото бях обсебен от идеал, който не позволяваше никакви компромиси и никакво колебание.
Исках да освободя страната си от диктаторското господство на парите, които корумпират властта, корозират държавните институции, омърсяват съвестта на хората, водят до съсипване на стопанството и труда. Исках с легални средства да се противопоставя на анархистичния режим на старите партии, компрометирани в политически и финансови скандали, и да създам силна и свободна държава, организирана, отговорна, изразяваща истинската енергия на нашия народ.
Не ставаше въпрос за тирания или диктатура, а за здрав разум. Една страна не може да живее в безредие, некомпетентност, безотговорност, несигурност и корупция.
Аз настоявах за авторитет на държавата, компетентност в обществените дела, последователност в националните отношения, реален и жив контакт между масите и властта, интелигентно и продуктивно съжителство между гражданите, които биваха разделяни и противопоставяни единствено чрез изкуствени разпри — в борби между класови, религиозни и езикови различия, внимателно подхранвани и подклаждани от боричкащите се партии, които с театрално лицемерие си оспорваха или разделяха помежду си привилегиите на властта.
Спуснах се с метла в ръката сред тази корумпирана банда, изсмукваща енергията на моята страна. Разблъсках ги и ги разбутах. Пред лицето на народа разруших олтарите, зад които криеха мерзостите си, грабежите си, тяхната престъпна конспирация. Донесох свеж полъх на младост и идеализъм в моята родина. Възродих духовните сили, съживих паметта за борбата и славата на трудолюбивия жизнерадостен народ.
Рексисткото движение бе реакция срещу корупцията и продажността на тази епоха. То беше движение за политическо обновление и социална справедливост. Беше особено страстен порив към величието, поет от хиляди хора, които искаха да дишат, да блеснат, да се издигнат над низостта на режима и времето.
Такава бе борбата ми до май 1940 г.
Втората световна война, която аз проклех, промени всичко в Белгия, както и в много други държави. Старите обществени институции и старите доктрини се срутваха като замъци от отдавна изгнило дърво.
Рексисткото движение по никакъв начин не бе свързано с триумфалния Трети райх, нито с лидера му, нито с неговата партия, с никой от неговите ръководители или пропагандатори. То беше изключително самобитно национално и независимо движение. В заловените архиви на Третия райх не е открита и най-малка следа от някаква връзка, пряка или косвена, между рексизма и Хитлер, която да датира отпреди инвазията през 1940 г. Ръцете ни бяха чисти, сърцата ни бяха чисти, любовта ни към родината, гореща и ясна, беше чиста от всякакви компромиси.
Германското нападение пречупи страната ни. Според 99% от белгийците и французите войната беше свършила през юли 1940 г. Доминацията на Райха обаче беше реалност, към която старият демократичен и финансов режим искаше да се адаптира колкото е възможно по-бързо.
Имаше някакъв вид състезание — кой от хулителите на Хитлер отпреди 1939 г. най-бързо от всички ще се хвърли в краката на победителя от 1940 г. Лидерите на големите леви партии, финансови магнати, собствениците на най-влиятелните вестници, министри — масони от бившето правителство, всички търсеха и молеха за благосклонност, за възможност за сътрудничество.
Нима беше нужно да се отстъпи теренът на дискредитираните призраци от старите партии, на верните единствено на златото финансови гангстери или на тъмните корумпирани бандити, разбойници без талант, без достойнство, готови на най-гнусен слугинаж само за да задоволят алчността и амбициите си?
Но освен тъжната страна на проблема той изискваше и бързо решение. Германците бяха смятани за крайни победители почти от всички. Беше необходимо да се реши — можеше ли заради страха от поемането на отговорност да оставим страната ни да се носи по течението?
Седмици наред мислих върху този проблем. И чак след като попитах и получих одобрение от Кралския дворец, реших да възобновя публикуването на вестник Le Pаys riel („Истинската страна“). И така вестникът на рексисткото движение се появи отново.
Белгийското сътрудничество с германците, започнало в края на 1940 г., водеше в нежелана посока. По всичко личеше, че германските окупационни власти се интересуват повече от силните хора с пари, отколкото от идеалистите. Но никой не можеше точно да разбере какво планира Германия. Белгийският крал Леополд III искаше да има по-голяма яснота и да си разясни ситуацията. Той помоли Хитлер за аудиенция, която получи. Но въпреки добрата му воля крал Леополд III се върна от Берхтесгаден, без да успее да научи нищо ново.
Ясно беше, че нашата страна трябва да изчака мира. Но той можеше да дойде твърде късно. Още преди края на военните действия трябваше да си спечелим правото на конструктивни преговори и с достойнство да говорим от името на древен и горд народ. Как можеше да постигнем това?
Колаборационизмът вътре в страната не беше нищо друго освен изтощително съревнование, дребнави боричкания и безкрайна борба за влияние пред „дребни риби“ на германците. Това не само че не носеше някакви позитиви на този, който го правеше, а напротив, можеше да го дискредитира.
Беше капан, в който не исках да попадна. Гледах и изчаквах възможност да направя нещо друго. Внезапно през юни 1941 г. се откри такъв шанс — Германия нападна Съветския съюз.
Това беше уникална възможност да спечелим уважението на Райха чрез сражения, страдания и слава. През 1940 г. бяхме победени, а нашият крал беше пленен крал.
Изведнъж през 1941 г. ни се откри възможността да станем другари и да застанем наравно с победителите. Всичко зависеше от храбростта ни. Най-накрая ни се удаде шанс да спечелим достойна позиция, която би ни позволила в деня на реорганизацията на Европа да говорим с високо вдигната глава от името на нашите герои, от името на нашите загинали, от името на нация, която е проляла кръвта си.
Хвърляйки се в битките в източните степи, ние без съмнение искахме да изпълним дълга си на европейци и християни. Но казахме открито, заявихме ясно и високо от първия ден, че жертваме нашата младост като гаранция за бъдещето на нашия народ в центъра на спасена Европа. За това преди всичко загинаха хиляди наши другари. За това се сражаваха хиляди мъже, воюваха и страдаха в продължение на четири години. Водени от тази надежда и поддържани от тази воля, подсилена от увереността, че ще постигнат целта си.
Райхът загуби войната. Но той със сигурност можеше и да я спечели.
До 1945 г. победа за Хитлер оставаше възможна. Ако той беше победил, аз съм сигурен в това, би признал правото на нашия народ да съществува и да бъде велик. Право, за чието постигане проляха кръвта си хиляди наши доброволци.
Тези мъже издържаха две години епични сражения, преди да привлекат вниманието на Райха. През 1941 г. белгийският доброволчески легион „Валония“ не предизвикваше интерес за никого. Нашите войници трябваше да извършат много подвизи, стотици пъти да рискуват живота си, за да изковат легендарното име на страната си. През 1943 г. благодарение на своя идеализъм и храброст доброволческият ни легион стана известен по целия Източен фронт. Той достигна върха на славата си през 1944 г., по времето на одисеята в Черкаси. Германският народ повече от всеки друг е чувствителен към военната слава. За Райха нашият боен морал бе уникален — много по-висок от този на всеки друг от окупираните страни.
През тези години два пъти се срещнах с Хитлер. Бяха срещи по военни поводи, но те ясно ми показаха, че сме спечелили признание. Стискайки силно с две ръце ръката ми на сбогуване, с треперещ от възбуда глас Хитлер ми каза: „Ако имах син, бих искал той да бъде като вас“. Как след всички наши битки той би оспорил правото на родината ми да запази честа си? Мечтата на нашите доброволци беше постигната. В случай на германска победа те бяха осигурили по блестящ начин възраждането и величието на нашия народ.
Победата на Съюзниците направи тези ужасни усилия през четирите години борба, жертвата на нашите загинали другари, голготата на оцелелите напразни. След поражението светът работеше неуморно, за да се подиграе с победените. Нашите войници, нашите ранени, нашите осакатени бяха осъдени на смърт или лишени от свобода в отвратителните лагери и затвори. Без уважение към нищо — нито към честта на войника, нито към нашите родители, нито към нашите семейства.
Но величието никога не е напразно. Ценностите, спечелени с болка и жертви, са по-силни от омразата и смъртта. Подобно на слънцето, въздигащо се от дълбоката нощ, рано или късно тези ценности ще засияят.
Но бъдещето ще донесе нещо повече от реабилитация. То не само ще възроди честта и героизма на войниците от Източния фронт по време на Втората световна война. То ще покаже, че те са били прави, тъй като болшевизмът унищожава всички наши ценности. Че те са били прави в позициите си, тъй като обединената Европа, за която се бориха, беше единствената възможност тя да се запази като гнездо на човешкото щастие и жар, макар и осакатено, разкъсано и разчленено до смърт. Може би ще дойде ден, когато хората горчиво ще съжаляват за поражението на защитниците и строителите на Европа от 1945 г.
Докато чакаме този ден, нека да разкажем с искрени думи каква беше тяхната епопея, как се сражаваха, как телата им страдаха, как самоотвержено биеха сърцата им.
Епопеята на белгийските доброволци, една част от стотици други на Източния фронт, ще оживее още веднъж със слънчевите дни на великите победи, отново ще се появи пред очите ни с още по-вълнуващите дни на големите поражения. Физически поражения, които волята ни обаче не прие.
Там, в безкрайните степи, имаше мъже.
Вие, читателю, приятел или враг, наблюдавайте как те отново оживяват пред очите ви. Живеем във времена, когато е много трудно да се открият истински мъже, а те бяха такива до мозъка на костите си, както сами ще се убедите.

 

Съдържание

^

Въведение

^

Предговор

^

I. Прехвърлянето в Украйна

^

II. Зима в Донбас

^

ІІІ. Битката за Харков

^

ІV. Пеша из Кавказ

^

V. Към Днепър

^

VI. Обкръжени в Черкаси

^

VII. Естонската епопея

^

VIII. Защитата на Ардените

^

IX. Смъртоносна битка в Померания

^

X. Агонията на Балтика

^

ХІ. Жребият е хвърлен

За авторА

Леон Дегрел е роден на 15 юни 1906 г. в белгийския град Буйон. Баща му е бил член на белгийския парламент и предприемач. Леон завършва средното образование в йезуитски колеж, след което продължава образованието си в юридическия факултет на университета в Лувен. Пътува много: до Северна и Латинска Америка, Близкия изток и Северна Африка.

От ранни години са утвърждава като талантлив журналист и писател. В политическите си възгледи е повлиян от идеите на Шарл Мора – френски журналист и поет, който защитава монархията, християнските ценности и обществения ред. През 1933 г. Леон започва да издава списанието „Christus Rex“ (Цар Христос), което става кръстник на Рексистката партия, създадена и оглавена от Дегрел. На парламентарните избори, проведени на 24 май 1936 г., националистическата християнска партия REX спечели 11, 5% от гласовете, заемайки 4-то място, което донася международна известност на Дегрел.

Дегрел решава да се запише като доброволец в германската армия, след като започва войната между Третия райх и СССР, мотивиран от желанието си да защити христянска Европа от съветския болшевизъм. Многократно повишаван и награждаван е за храбростта си, като се издига до командир на СС дивизия „Валония“. В последните дни на войната успява да избяга в Испания. Белгийското правителство му издава смъртна присъда, но Испания отказва да го екстрадира.

След войната Леон Дегрел продължава с журналистическата си и писателска дейност. Умира на 31 март 1994 г. от инфаркт в испанския град Малага. До края на живота си остава верен на идеите си и казва, че съжалява единствено, че не е победил във войната.