Интервю с д-р Живко Войников

Д-р Войников, Вие сте известен на българските читатели като автор на редица исторически книги и статии. Но по образование и професия не сте историк, а лекар. Как се зароди във Вас този интерес към историята?

Интересите ми към историята са много преди да реша да кандидатсвам медицина, през вече далечната 1984 г. Още от прогимназията. Спомням си как като ученик с интерес четях „Историята на България“ на Никола Станев, собственост на моя прадядо, участник в Първата световна война. И животът показа, че този интерес не се загуби с годините, а напротив стана основен.

Досега Вие сте писали основно за древната българска история и произхода на българите. Защото точно натам насочихте Вашия фокус? Знаем че в българската историческа общност има все още много големи спорове по тези въпроси. И в тази връзка, дали е възможно един ден нашата историография да се обедини около едно мнение за произхода на нашия народ?

Заради предизвикателството. Оказва се, че към въпроса за произхода на носителите на името българи изобщо не се подхожда професионално, както от академичните ни учени, още по-малко от различните любители, мнозинството от които поставям в графата „фолк-хистъри“ – т.е. псевдонаучна фантастична литература. „Академиците“ ни избягват този въпрос, но доколкото някои от тях се интересуват, предпочитат да не излизат от утъпканите коловози на „старите авторитети“. За съжаление напълно липсва комплексен подход към проблема, няма никакъв диалог между историци, археолози, езиковеди. Всеки гледа напълно ограничено от собствената си гледна точка и съчинява фантастични хипотези. Скептик съм по въпроса някога да се стигне до единно мнение за произхода. Липсата на сговорчивост и изслушването на опонента е типична както за българина като цяло, така и за българския „учен“, независимо дали е историк, археолог или езиковед, а като добавим и пълната липса на креативност и търсене на нови решения, не виждам „светлина в тунела“. За съжаление, от друга страна темата се опорочи и опростачи значително в годините от 1989 насам. Бяхме свидетели на големия ентусиазъм, започнал с  псевдонаучните „балхарско-бактрийски“ фантазии на Петър Добрев, които заляха обществото ни преди 20-тина години, след това се появиха много негови имитатори и подражатели, минахме през волжко-българската пантюркистка мания „Джагфар-тарихи“, но всичко това беше пометено от една още по-голяма и по-налудна шизофренна психоза която днес тресе здраво българите – автохтонизма или както обичам да го наричам – „тракоидиотията“. Тези пропагандатори (основно блогъри в интернет, но се появяват и по-маргинални историци) са едни закъснели „ганчоценовци“, „незаконните деца“ на Людмила Живкова, плод на нейните „тракийски“ залитания, които буквално рушат и без това крехкото национално чувство на съвременния българин. Налице е стремеж за тотална подмяна на представите за произхода, като в това виждам и нечисти политически сметки за създаване на един вид „нов български, европейски патриотизъм“. Не е удобно да идваме от Евразия и Кавказ (там днес е Русия), не е удобно да подчертаваме славянското, което си е факт (по данни от изследването на Y-хромозомните хаплогрупи около 30% от съвременните български мъжки родословия са от славянски произход), не ни харесва да сме „тюрки“ или „иранци“ (някакви изостанали азиатци) и затова средностатистическия български простак-патриотар като удавник прегръща мнимата и несъществуваща връзка с траките, без изобщо и да знае, че в VІІ – VІІІ в., т.н. траки отдавна са се превърнали в провинциалните ромеи с които българите неспирно воюват до 1018 г. А преди това тези примитивни племена нито са имали развита държавност, нито развита култура.

Разбира се, ако издателството ви прояви интерес към темата, съм готов да публикуваме в поредица от няколко книги, всичко онова до което съм стигнал и преосмислил по въпроса през всичките тези 20 години, в които съм се занимавал с произхода.

Възлагам и нескрити надежди на течащото в момента генетично проучване на Райх на кости от времето на Първата българска държава, което трябва да даде ясни посоки, накъде да се търси.

С последните си две книги, издадени от издателство “Еделвайс”, прескочихте доста векове напред и отидохте в новата ни история. Защо решихте да се посветите на този съвсем различен исторически период?

Този период от нашата история също винаги ме е интересувал. Оказва се че нищо не знаем за собственото си освобождение, че събитията се разглеждат някак си изолирано от европейската конюнктура на ХІХ в., а това е изключително погрешен подход, защото не дава отговор на въпроса „защо се случи така“, „защо се стигна до разочарованието в Берлин през лятото на 1878 г.“, което осакати безвъзвратно новата българска държава. В това отношение много пречи и активно налагания през годините „русофилски“ прочит на събитията, който е силно изкривен и неверен и цели единствено да насажда у българите една наивна „благодарност“ за едно полуосвобождение и осакатяване, като по този начин се размие реалната и голяма вина на Русия, която нито подготви освободителната война както трябва, нито се отнесе отговорно към нея, нито изобщо имаше смислена дипломация за да защити постигнатото от оръжието. И ако до 1989 г. в България изобщо не страдахме от русофилия, точно обратното – изпитвахме една прикрита неприязън към „големия брат“ или съветския окупатор, днес наблюдаваме една налудна русофило-съветофилска психоза, която тресе българското общество, нищо че повечето съвременни русофили не са в състояние да прочетат няколко изречения на руски език. Причината е във все по-ясното пълно разочарование от сбърканото развитие на страната, от състоянието на т.н. Европейски съюз, който се оказа фактор тровещ и унищожаващ България, икономиката ни, с налудните си еко-стратегии, унищожаващ поминъка на българите, принудени да емигрират като „бели роби“, унищожаващ традиционните български ценности, унищожаващ нацията ни, като цяло и наивната вяра, че Русия ще ни измъкне, защото България не е в състояние да роди истински държавници като Виктор Орбан в Унгария например. България се управлява от жалки и безгръбначни слуги, случайни хора, които единствено могат само да козируват на Западните си господари, без ни най-малък опит да защитят българските интереси.

Русия изтърва шансовете си да стане действителна велика сила, шансовете които ѝ даде историята през ХІХ в. и на СССР преди конфронтацията му с Третия Райх. Днес Русия няма нито потенциала на Руската империя, още по-малко потенциала на СССР, нито пък държавници от ранга на Петър Велики или Екатерина Велика, които биха я измъкнали от блатото, в което бавно затъва – зависимостта от свръхсилата Китай. Само че Поднебесната империя не е рицарската и добронамерената към Русия Германия на Бисмарк и кайзер Вилхелм І.

Без да Ви ласкаем излишно или да правим ненужна реклама на книга, смело може да заявим, че „Сръбско-българският антагонизъм 1878-1945“ е най-подробната книга на тази тема, излизала досега. Защо избрахте да пишете за този въпрос, който в съвременните политически реалности най-често е замитан под килима? Не се ли притеснявате, че ще Ви обвинят, че така наливате сол в стари рани и това ще попречи на добросъседските ни отношения със Сърбия в бъдеще?

Отново предизвикателството. Тази тема общо-взето след ПСВ се превърна в табу, поради силната пораженческа апатия, която обхваща българското общество и продължава и до ден-днешен. За съжаление в България много малко хора са виждали и виждат истинското грозно и брутално лице на сръбския шовинизъм и неговата яростна българофобия. Още от възникването си като държава след Сръбските въстания от началото на ХІХ в. сърбите гледат на нас българите с нескрито презрение и омраза. За тях българските земи са единствено сфера на териториално разширение, което им се полага по „историческото право“ и което те успешно осъществяват през ХІХ в. на няколко етапа, следвайки „Начертанието“ на техния държавник Гарашанин. Въпреки изцяло агресивната и нескрита българофобска политика, до 1912 г. в България така и не са в състояние да видят истинското лице на „врага“ много по-коварен и жесток от турците, поради налаганите от Русия славянофилско-православни брътвежи за някакви общи интереси с „братята-сърби“. Дори и след варварската окупация на Нишката област в 1878 г., дори и след Сливница 1885 г., след разстрелите на по-изявените българи в Пирот в 1885-86 г., никой в България не си дава сметка за реалното геополитическо значение на тази война, а заблуденият от славянофилски предразсъдъци поет Иван Вазов, пише съзливо-сантиментални стихове, че мъртвият не ни бил враг! Хора, ясно алармиращи за сръбската опасност, като Гаврил Занетов, тогава са били единици в българското общество. Разбира се, няма да преразказвам книгата, но това отношение към нас изобщо не се е променило и днес. Сърбия не изпуска нито един повод да направи някаква макар и безобидна антибългарска демонстрация. Факт е, че произволът и третирането на нашите сънародници от Цариброд и Босилеград продължава и днес и те са третирани като „втора ръка“ хора, но нашите управници упорито не искат да видят това и се кълнат в една мазохистична „безрезервна“ подкрепа за Сърбия относно ЕС!? Не трябва да си правим илюзии, че по-различно е поведението на Гърция и на Румъния. Румъния също не пропуска възможност да ни уязви с някоя уж безобидна претенция за Южна Добруджа. В Гърция пък се мъчат да измислят „помашки език“, нямащ нищо общо с българския. Старите геополитически противоречия изобщо не могат да изчезнат, премахнати като с вълшебна пръчка от разни наддържавни и ефимерни структури като ЕС и НАТО.

По-добре да насипем сол в раните и да държим буден имунитета си като държава и общество, отколкото да се приспиваме от мнимата сръбска, гръцка или румънска доброжелателност!

Свидетели сме на спор между Р. България и Р. Северна Македония по исторически въпроси. В тази връзка правилна ли е българската политика спрямо Македония в този момент? И въобще как бихте охарактеризирали свършеното от българските политици по македонския въпрос през последните 30 години?

Смятам, че спрямо македонизма не трябва да се правят абсолютно никакви компромиси и за нищо. Не трябва да се отстъпва и точка. Не трябва да се признава нито наличието на „македонски“ език, нито наличието на нация. Дори и безвъзмездното признаване на държавата БЮРМ в края на 90-те години беше необмислена грешка. Не трябва да си правим илюзии, че съвременните македонци са „братя“ или че са част от нас. Да, част са от тялото на България, но избуяло като злокачествен тумор. Сръбският експеримент по насилствената подмяна на съзнанието на македонските българи се оказа изключително успешен. Бяха успешно „чипизирани“. За съжаление социалистическа България не само че не направи нищо като противодействие, ами до 1956 г. подкрепяше активно този процес, а след това просто си мълчеше, пак „да не дразним сърбите“. Днес ситуацията е аналогична – при пълната незаинтерисованост от страна на официална България бяха изтървани 30-тина години след изтеглянето на сръбските окупатори, за да се заздравят българските позиции. Днес обаче се сблъскваме и с качествено нова ситуация. Чрез влизането си в ЕС, БЮРМ/Северна Македония иска официално да легитимира своя македонизъм. И това никак не е трудно предвид тоталната историческа амнезия и либералната психоза стигаща до идиотия, обхванала съвременния Запад, психически смазан от диктата на САЩ, наложен след Втората световна война. Виждате колко е плачевно нивото на съвременните западни учени, уж специалисти по Балканите, които се опитват да ни убеждават колко прекрасно е, че част от нашия народ е отродена и е с друго национално съзнание!

Някои ще кажат „е да ама ако не направим компромис, в Скопие ще се затвърдят сръбските позиции!?“ Първо, те никога не са били отслабвани, и второ, ако направим и най-малък компромис, той ще се стовари върху нас като бумеранг. Веднага ще започнат претенции за наличие на „македонско“ малцинство у нас, ще започнат шумни антибългарски прояви от Скопие по всякакъв и най-незначителен повод. Спящите клетки на ОМО „Илинден“ веднага ще се раздвижат и в съюз с открито небългарската соросоидна организация „Български Хелзински комитет“ ще започнат бясна антибългарска кампания в услуга на Скопие и всякакви безотговорни западни НПО-та ще им пригласят като глутница бесни кучета. Изтървем ли момента сега, поддадем ли се на външния натиск от ЕС и САЩ (които изобщо не се интересуват от българските интереси), ще повторим престъплението на Георги Димитров в още по-тежък вариант! И сега е моментът активно да си сътрудничим с Албания и Косово, и да пропагандираме признатите там права на българските малцинства! Изобщо на Балканите се оформя една геополитическа линия на общи интереси: Хърватия – Черта гора – Албания, Косово и България, срещу традиционната враждебна ос Румъния – Сърбия – Гърция.

Aко трябва да продължим темата от предишния въпрос, имат ли нужда днешните български политици да прочетат Вашата книга и ще им помогне ли тя при взимането на решения за нашата външна политика?

Има разбира се, но с една книга не става. Историята е учителка на народите, стига обаче да искаме да се учим от нея. Историята – това е политиката в миналото, но именно в миналото са заложени стари и продължаващи във времето противоречия, проявяващи се и днес, и ако дипломатът или политикът не познава миналото, няма как да си обясни съвремието. Историческото познание би трябвало да е основното за държавника. За съжаление в България днес това е просто немислимо. А и в България отдавна няма държавници.

В последната Ви книга – „Източният въпрос и българското полуосвобождение през 1878 година“, излязла само преди няколко седмици, Вие се заемате да развенчаете някои митове, свързани с „полуосвобождението“, както го наричате, и ролята на Русия и другите Велики сили в него. Разкажете ни накратко какво може да намери читателя в нея? И не се ли притеснявате, че може да бъдете обявен за някакъв „фоб“ или „фил“, както е много модерно днес?

Точно от това трябва да се избавим – от крайната русофилия, крайната американофилия, съответните фобии и от емоционалните оценки на историческите събития. Днес България е съвсем сама, няма геополитически покровители. „Стара Германия“, единственият ни геополитически покровител в миналото, отдавна не съществува (съвременна Германия, психически смазана като нация и Велика сила, е съвършено различна), а Русия/СССР никога не е била наш покровител. Още по-малко за такъв може да бъде смятан САЩ!

За съжаление съвременният българин се опитва да си обясни нещата по най-простия и неверен начин – на принципа „бяло и черно“. Русия е „добрата“, Западът е „лошият“, или обратното от гледна точка на западофила, и т.н., а в случая има много нюанси в отношенията на самата Русия към западните ѝ партньори (Австро-Унгария и Германия) и противници (Англия и Франция), на самите западни държави спрямо Русия, на руската двулична, алогична и неискрена политика, която в крайна сметка доведе до руското наказание в Берлин, а жертвеното агне на това наказание беше България. Другото, което трябва де се знае е, че и Сърбия и Гърция са освободени реално от Русия, в резултат на две руско-турски войни, тази от 1806-12 г. и от 1828-29 г., но нито в Сърбия, нито в Гърция изпадат до такива ежегодни самоунижения, както го правим в България на всеки 3-ти март. Толкова са ни изкривени представите за събитията, че например на името на един граф Игнатиев има улици във всеки български град, а изобщо не се проумява, че неговият абсолютно несъобразен с реалностите предварителен и временен Санстефански договор, едно авантюристично и безотговорно дипломатическо упражнение, разбуни недоволството на Англия и Австро-Унгария, най-вече на фиктивно съюзната на Русия, Австро-Унгария, с която Русия има предварителни договорки, които след това упорито не иска да ги спази! Е, след като Австро-Унгария не получи Босна и Херцеговина от Русия, я получи от Англия, но на висока цена, която платихме ние българите!? Въпреки престъпно-безотговорното поведение на този човек, възприемал се като безпогрешен дипломат и дори увлякъл с поведението си слабия и мекушав Александър ІІ, и днес у нас продължават да го смятат за „голям приятел на българите“. А всъщност той, заедно с канцлера Горчаков и самия император, са главните виновници за берлинската катастрофа. Да вземем един граф Шувалов, на практика главен представител на Русия на конгреса. Бездарният канцлер Горчаков просто не заслужава да бъде споменаван. С упорство, търпение и тежки усилия Шувалов „воюва“ за всеки участък от границите на Българското княжество, срещу съюзените четири велики сили Англия, Австро-Унгария, Франция и Италия, но устоява единствено плътно подпомаган от Бисмарк. Без усилията на тези двама държавни мъже – Шувалов и Бисмарк, Българското княжество щеше да бъде един индиански резерват затворен между Дунав, Искър, Янтра и Стара планина. За заслугите на Шувалов в България знаят само историците, занимавали се с тези въпроси. За заслугите на Бисмарк към българското освобождение през последните 30-тина години активно работи и ги представи пред обществеността ни акад. Константин Косев, светла му памет, напусна ни съвсем скоро, но българинът упорито не иска да прогледне и предпочита да вярва на съзливите митове на „братушките“. Една от най-наглите техни лъжи е, че дали 200 000 души жертви в освободителната война! А всъщност бройката е около 25 000 за двата военни театъра на Балканите и в Армения – общо загинали не само в преки сражения, а и от болести. Тук голяма вина има и изцяло погрешното преподаване на история в училищата през целия социалистически период, сковавано от съветския диктат, известен като „класово-партиен подход“, което създаде объркани и неверни представи за историческото ни минало в поколения българи.

Целите на голямата бисмаркова политика са съвсем различни, но на даден етап съвпадат с българските тежнения. И ако не беше Бисмарк, който разруши Кримското статукво до основи и върна Русия в голямата европейска политика, освободителна война просто нямаше да има.

Разбира се всичко това съм се опитал да го обясня и представя пред читателя по един достъпен начин, без да спестявам от историческите факти и да робувам на пристрастия. Също съм представил събитията в нужната историческа дълбочина, започвайки с турското настъпление към Унгария и завършвайки с Източната криза, или цялото развитие на Източния въпрос, както и променящите се отношения на различните европейски сили от ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ в. към него. Историята трябва да се представя такава каквато е била, да се търсят причинно-следствените връзки, без никакви предпоставени тези, защото те винаги водят до неподозирани изкривявания. Книгата ми ще бъде интересна за всеки мислещ и анализиращ читател, който иска да види историята такава каквато е била. А за слепците, вярващи на митове, не е необходимо да четат, сляпата вяра не се нуждае от познание.

Накрая на това интервю може ли да ни кажете какво да очакват от Вас читатели в бъдеще? Работите ли над нови книги в момента?

Предстои издаването на книгата ми „Българското участие във възстановяването на сръбската държава 1804 – 1815 г.“ която също разглежда едни напълно непознати за широката общественост исторически събития, свързани с личности като етническите българи Хайдут Велко, Хайдут Главаш, Петър Добрянец, Миленко Стайкович и други участници в сръбските въстания. Сръбската наука изобщо не признава българско участие в тези събития.

А след това ще ви предоставя един мой фундаментален труд „Между меча на Симеон, скиптъра на Душан и короната на Св. Ищван (българо-сръбско-унгарските противоречия през средновековието)“ който проследява на практика цялата история на средновековна България, от възникването на България, Сърбия и Унгария до турското завладяване, проследени на фона на геополитическите противоречия „център-периферия“ както по вектора северозапад, запад – изток, така и по традиционния вектор север – юг на българо-византийските отношения.