Един от първа дивизия

l

Автор: Георги Ст. Георгиев

l

Страници: 238

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-06-2

За книгата

… Цялата книга е разбираема от всички поезия на българската храброст, доблест и чест, самопожертвуване за Родината поезия, изпята не от действующ офицер, а от школник. Прочетете я, за да се заразите от тихия възторг на певеца, който действува и на разума, и на сърцето ви, защото в творбата си е вложил не само езика, но душата и сърцето си. „Един от Първа дивизия“ е най-живата пропаганда на български патриотизъм, защото не рисува последния в красиви кухи фрази, а ни го дава в живото описание на делата, родени от любовта към родната земя.

Генерал о.з. К. Григоров

Книгата прочетох на един дъх, защото всеки епизод, всяка случка, всичко станало, разкрива пред духовния ни взор вярна, дивна картина, защото всяка глава от тая тъй ценна, тъй прекрасна книга сладостно увлича.
…Своите настроения, весели и тъжни преживелици той ни предава тъй сръчно, тъй майсторски, че от оня миг, когато разгърнеш книгата, ти си вече неин пленник.
… „Един от Първа дивизия“ е една от книгите, които влизат в българската народна библия.

Любомир Бобевски

ОТКЪС

—————-

ПЪРВА ЧАСТ
Към фронта

Много отдавна софийската гара не е преживявала такова тържествено изпращане. Огромна навалица, особено жени и деца, се трупа от всички страни на града към вратите на това посивяло, безразлично здание, пред което, като пред голям во- еначалник, са се изтегнали два дълги влака.
Всяка гара е кристална ваза, в която възторжени цветя цъфтят.
Всяка гара е скъпоценна урна, която гаснещи надежди красят.
Влаковете са един срещу друг. Площадка от няколко метра ги дели. А народ, народ! Офицерските кандидати, завършили с 40 набор школата, заминават за Северния и за Южния фронт.
Септември 1916.
Гледам и не виждам нито един от другарите си. Вмъквам се в едно купе, за да оставя школното си сандъче и бързам навън. Множество познати лица се движат в една или друга посока. И те търсят. Най-после, ето Донко Влайков.
—Довиждане, Донко!
—Довиждане, довиждане! Ще ловя с ръце аеропланите.
Ей тъй!
И вдига ръцете си, и става още по висок и още по-тънък. Една свирка, и всичко се раздвижва. Прегръщания, целува-
ния… Цветя, цветя…
—Сбогом! Довиждане! Добър час! Пази се! Здраво дръжте!
Бог да ви закриля!
А един старец, подпрян на бастуна си, маха с шапка и като пред олтар, дава върховно причастие.
—Живейте вие, бъдещи храбреци от първа дивизия! Двата влака се изтеглят бавно. Ние махаме. Нам махат. Ето, това момиче не вижда вече този, за когото е излязло, но аз приемам поздрава му, както излезлите за мен пожелават до- бър път и сполука на друг, други, непознати, но не незнайни. В тоя час всички знаят за къде всички заминават. И всички се чувствуват близки.
Очите ми не виждат вече гара, изпращачи, ваза, цветя. Виж- дат само урната, и тя дими…
После и това изчезва. Но защо не чувствувам, че губя нещо, някого, за дълго, може би завинаги? София се заличава и от мисълта ми дори.
Родината не е вече тук, край къщата, която напуснах, до близките, с които се разделих, пред Витоша, от която няма вече да се опивам.
Родината е Там! За мен тя се възправи пред добруджанска- та граница, пред тая света земя, от която израсна Тутракан.
Тутракан!
Добруджа, Родино моя!
Прозорците и коридорите опустяват. Всички се прибираме. Гледаме се… Ето, Петър Дяконов, съученикът, състудентът ми, сяда срещу мен.
—Здравей, Дяконе!
Ръкуваме се сърдечно. После почваме да разпитваме дру- гарите си, да се опознаваме. Кой за коя дивизия заминава? Тук получавам първия душ. Излиза, че само Петър и аз отиваме в строя. Пет души са за допълняющи части и укрепени пунктове, шестият – даже нестроевак! Защо тогава той, и то едничък, тъй много викаше, тупаше се, почти запречваше с измъчените си гърди прозореца?
—Ние… ние ще ги научим! Ние… ние ще им дадем да раз- берат! Ние ще победим!
От всички пороци лицемерието е най-гнусното. Накарват те да вярваш в това, с което искат да те излъжат, чрез привидно искрена, убеждаваща увереност. Тоя господин бе вече завършил университета, името му бе почнало да си пробива път, днес е познат с „трудовете“ си. Само един му липсва. Не си даде труд да постъпи, както други постъпиха.
Четирима, за които ми е известно – приятелят ми Борис Марков от 36 полк, съученикът ми Константин Маляков от 17 полк и другарите ми от полка Христо Велков и Любен Занков – бяха изтеглили билетчета за оставане, макар и временно, във вътрешността. Но и четиримата ги върнаха. При това Христо и Любен имаха вече по трима братя на фронта.
—Другарите ми заминават – заявяваха те всички, – как мога аз да остана!
Гарите следват. Слизаме. Откривам мнозина софиянци. Други наши кандидати се качват. Използували тридневния отпуск, бързат да не пропуснат влака.
Пристигаме в Каспичан. Броят ни е намалял. Някои бяха слезли по гарнизоните. Други имаше да продължат.
—Първа дивизия, насам!
Събираме се. Почти всички се познаваме по лице. Радост- ни, щастливи, горди сме, че сме отбрани.
Когато дойде времето да ни разпределят, на дивизията се дадоха от всяка школна рота само по осем души. А в нея можеха да попаднат само от нашата дивизионна област, само софийци. Тъй от нашата рота, от двадесет и девет софийци, влязохме само първите осем по успех.
На следния ден още малко пътуване с влака – до Шейтанджик*, гдето трябва да слезем. Предстои ни дълъг път с каруци. Качваме се по двама. Попадам с Борис Сарафов. Живеехме на съседни улици, познавахме се.
Седнали на сандъчетата си, образуваме керван от 40 праш- ни каруци, които се носят по прашния път, опрашвайки дрехи, лица, ръце.
Пътуваме ден, после нощ, отново ден… Пълнолуние. Топло. Приятно. Радостно.
Говорим за войната, за познатите, за университета, за какво ли не. Едва завършил, и веднага, само след няколко дни, Борис постъпи в школата. Все пак от другари знаеше и ми разказа ня- колко случая от „съдебната практика“.
Става късно. Но спи ли се и как при тоя трясък, в тая малка, тясна каруца с един кон? Разговаряме. И се чудим какво сме успели да си кажем.
И ето, Борис ми разкрива съкровените си тайни. Разказва ми любовта си към г-ца Х. Говори ми продължително, с под- робности за тази толкова мила и умна лекарска дъщеря, която отдавна вече има свое семейство, деца.
Луната свети. Каруците тракат. Ние се друсаме. Прахът праши. Нощта отлита.
—Ей, Сарафов, като пътуваме заедно в една каруца, току- виж, че се връщаме един ден като ранени, и то пак заедно, в една и съща каруца!

Съдържание

W

Първа част: Към фронта

^

Напред по Златна Добруджа!

^

За Родината

^

Към смъртта

^

Голяма българка

^

В старата и в новата столица

^

Отново към фронта

^

Напред по ширна Румъния!

^

Всред снежни бури край Серет

^

На зимни квартири

^

Букурещ, Плоещ, Браила… Перишори

^

В кралските дворци

^

Всред букурещкия нощен живот

^

Ridendo dicere verum!

^

Те не умряха

W

Втора част: На юг!

^

Копане. Патруле. Роплане. Алталерия

^

Войници

^

Шопи

^

Офицери

^

„Офицерша“

^

Щурмови и нещурмови нападения, боеве

^

Опреснителен курс

^

Отпуск

^

Командир

^

Отстъпление

^

Заложничество

^

Бягство

^

Спасение

^

Pietas

За автора

Георги Стоянов Георгиев е роден в София на 4 декември 1896 г. Баща му е кадрови военен, който е един от хората, започнали изграждането на българската армия след Освобождението.

Когато избухва Първата световна война, Георги Георгиев е студент по право първи курс, но се записва доброволец и, след като изкарва съкратен офицерски курс, заминава за Северния фронт в Добруджа като кандидат офицер. Ето какво пише той сам за своето време на фронта:

„… с набора си (46) завърших Школата за зап. подпоручици, както се наричаше тогава, във възможно най-кратко време – 5 месеца и 12 дни. Попаднах в един от най-добрите полкове – 41-ви пехотен, Първа софийска дивизия. Участвах в Добруджа, гдето бях тежко ранен при първата атака на Кубадин – картечен куршум прониза гърдите ми до самото сърце. Военноинвалид съм. После в Румъния – страшните уморителни походи, боевете и студовете на Серет – 35 под нулата. Македония – най-напред в Завоя на Черна и после до края в Битолското поле. Попаднах в заложничество (в състава на трите дивизии: Първа, Шеста, Сборна – 80 хил. души). Организирах бягство и с четирима офицери избягах, като за единадесет нощи минах 230 километра. Газих в брод Вардара съвсем гол (13 ноември, в 3 часа през нощта).

В полка осем души поручици, седем от които гимназиални учители и адвокати и един на действителна служба, бяха взводни командири, аз подпоручик, студент с един семестър и на 21 година бях ротен командир. Действующият поручик подаде рапорт до командира на полка с оплакване как може той, по-възрастен от мене, с един чин в повече и действующ, да е взводен, а аз ротен. Но командирът на полка сложи на рапорта му следния надпис: Аз раздавам ротите си не по старшинство, а по достойнство.”.

Награден съм с три ордена за храброст, два от които са златни, първа степен. За бягството от заложничество командирът сметна, че това е подвиг, представи ме, бях награден с Ордена за военна заслуга, със зелен венец (военно отличие).

Изпълних дълга си докрай, като написах спомените си от войната Един от Първа дивизия”, които за седем години претърпяха пет издания…”

След 9 септември 1944 година той не е харесван от комунистическата власт. Книгите му не се печатат, изкарва прехраната си с дребни справки в няколко издания. Живее в мизерия. Умира забравен през 1980 г.