горските братя

 

l

Страници: 254

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-13-0

За книгата

Книгата разкрива малко известната история на „Горските братя“ — партизаните в балтийските държави, борещи се срещу съветската окупация на техните страни след края на Втората световна война. Тя е разказана през личната съдба на един германски войник, който попада в руски плен през 1945 г., успява да избяга от лагера в Естония, в който е интерниран, и след това се присъединява към местните партизани.

Със своите естонски другари той отново влиза в сблъсък с Червената армия. „Горските братя“ извършват обири, с които финансират борбата си, взривяват жп линии, за да разстроят снабдяването на съветската армия, ликвидират колаборационисти и представители на съветската окупационна власт. В тази си дейност те са всячески подпомагани от естонските селяни, които са едни от най-потърпевшите от колективизацията, извършвана по съветски модел.

В своята одисея сред горите на Естония германският войник Франц Ш. се влюбва в пасторската дъщеря Лейда и намира втора майка в лицето на грижовната старица Вилбере, която многократно го укрива при себе си.

Преживяванията на героя ни запознават със страданията, съпътстващи налагането на съветската власт над храбрия естонски народ, който дълги години след войната продължава съпротивата срещу далеч по-могъщия окупатор. Разказът на Франц приключва през 1949 г., когато е заловен за четвърти път, след което преминава през концентрационните лагери Караганда, Норилск, Колима и Свредловск, за да се завърне през 1956 г. в родната си Германия.

ПРЕДГОВОР

Втората световна война е тежка участ за милиони хора. След 9 май 1945 г., когато е сложен край на военните действия, победена Германия дава повече жертви, отколкото през шестте години на войната.
В окупирана Германия на дневен ред са работата по възстановяване на разрушените градове и интеграцията на милионите бежанци от източната част на страната, докато в същото време победителите от антихитлеристката коалиция провеждат процес на „денацификация“. Милиони германци се надяват да не бъдат категоризирани като нещо повече от „редови последователи“ на нацизма, за да могат да заемат добре платена работа.
По същото време, доста след официалната капитулация на германския Вермахт, все още има германски войници, които се борят в Прибалтика за свободата на литовския, естонския и латвийския народи, водещи битки с Червената армия, с цел да си спестят комунизма и да предотвратят разрастването на съветската власт.

Тази книга разказва за изключително тежката и драматична съдба на млад германски войник, който застава на страната на естонските партизани, за да се противопостави на бъдещата световна суперсила СССР. За борбата на „горските братя“, както били наричани естонските партизани, не се знае много. И това не е учудващо, тъй като ръководството на Червената армия де факто проточва своята „Велика отечествена война“ доста след 1945 г. и не допуска да се чуе гласът на врага, който твърде дълго успява да устои на могъщия си противник. Партизаните, които попадали в ръцете на червеноармейците, не можели да очакват милост. Те били депортирани в ГУЛАГ или убивани на място.
Германският войник Франц Ш., още ненавършил 20 години, попада в руски плен в битката за Калининград през април 1945 г. Отведен е в Кивиъли, за да полага принудителен труд в естонска нефтена рафинерия. Тук започва неговата тежка участ.
До деня на пленяването си Франц е снайперист в 1-ва пехотна дивизия. Той притежавал неудържима воля за свобода и на три пъти в рамките на една година успял да избяга от лагера за принудителен труд в Кивиъли. След третото бягство се присъединява към естонските борци за свобода, за да отмъсти за убитите си германски другари. Партизаните били благодарни за всеки нов боец независимо от националността. Франц бил радушно приет от дружина съзаклятници и въведен в похватите на партизанската борба. Стратегическата цел на партизаните била да отслабят окупационните сили по най-различни начини — финансирали борбата чрез нападение на превозни средства, пренасящи пари; взривявали влакове, за да разстройват междуградския транспорт; освобождавали арестувани съграждани; убивали колаборационисти и членове на съветските органи за сигурност. Франц се борел заедно със своите естонски и германски побратими в гориста област с площ повече от 20 000 квадратни километра. Реакцията на съветската власт на тази минивойна не закъсняла. И двете страни водели ожесточена борба.

Органите за сигурност на Червената армия се противопоставяли с всички легални и нелегални средства срещу партизаните — депортирали семействата им, снабдявали партизаните със заразени и отровни хранителни продукти, създавали свои групи с т.нар. „фалшиви партизани“ или извършвали целенасочено атентати срещу водачите на партизаните посредством агенти убийци. Когато в края на март 1949 г. окупаторите били на път да депортират всички естонски селяни в Сибир и започнали да колективизират насилствено земята, те на практика лишили партизаните от източника им за продоволствия и съществуване.
По това време започва и одисеята на Франц, който до есента на 1949 година успешно се крие при естонското население. Предателство обаче става причина Червената армия да открие неговото скривалище. В последната си престрелка Франц убива местния ловец на хора и лейтенант в милицията. Малко след това е заловен и осъден на 25 години принудителен труд в „съдебен процес на конвейер“ от съдия в Москва, пред когото никога не се е явявал. След четвъртото поредно залавяне Франц е принуден да полага робски труд от края на 1949 до края на 1955 г. в печално известните лагери на смъртта в Караганда, Нарилск, Колима и Свредловск. Но за разлика от повечето заточеници той остава жив. Франц отива на фронта като младеж, а се връща в родината си като улегнал мъж. И въпреки че е бил едва на 30 години, когато стъпва отново на германска земя, косата му вече е побеляла. В резултат на преговори, които Конрад Аденауер, първият канцлер на създадената малко преди това Федерална република Германия, води с московското ръководство, Франц Ш. е освободен през януари 1956 година. По това време почти всички партизански гнезда в естонските гори са унищожени от Червената армия и съпротивата на борците за свобода е кърваво потушена.

Когато Франц се завръща в родното си място близо до Мюнхен, не го очаква никой. Неговият баща загива през 1943 г. при Курск, а майка му умира от мъка и скръб през 1951 г. 30-годишният Франц, който на 18 години е мобилизиран във Вермахта и отива на война, се оказва без семейство пред развалините на своя живот. И така, сам-самичък, единствено със спомените за своята естонска одисея, тежкия нечовешки принудителен труд и авантюристичните бягства, той започва нов живот. Франц си спомня много смътно робския труд в Съветския съюз. За сметка на това предходните събития в естонските гори са съвсем живи в съзнанието му. Струва му се, като че ли е било вчера, когато с пистолет в джоба е бродел из горите. Разговорите с Франц, които раждат тази книга, трябвало да бъдат често прекъсвани, тъй като описването на преживяното все още силно го вълнувало. Франц страдал от натрапчива параноя, че е преследван, гонен и трябва да се отбранява. Много месеци след освобождаването си той не можел да спи спокойно, тъй като стъпки пред вратата или по стълбите моментално го изваждали от съня му и с разтуптяно сърце започвал да се ослушва. Често се случвало да посегне несъзнателно под възглавницата си с мисълта, че ще намери там пистолета си.

Някои имена в тази книга, която излиза от печат за пръв път през 1958 година в Германия, са подменени, а един или друг факт са пресъздадени завоалирано, за да не бъдат застрашени някои стари другари на Франц, тъй като през 1958 г. Естония е под съветска власт. Авторът също отказва да направи името си обществено достояние. Франц Ш. се чувства застрашен дори в Западна Германия в края на 1950-те години. След войната той работи като специалист в баварско промишлено предприятие. На паметната плоча в родното му населено място стои и неговото име, тъй като е бил смятан за мъртъв.

 

 

Само още тази нощ! Тя трябваше да е последната, която се надявах да прекарам в това прокълнато място, наречено Кивиъли, там някъде високо в северната част на Естония, близо до крайбрежието на Финския залив. То представляваше няколко покрити със слама къщички, нефтена рафинерия и сивочерна планина от шлака, напомняща отдалече на огромна къртичина.
Дойде ми до гуша. Дойде ми до гуша да продължавам да прегъвам гръб като роб и да вадя нефт от недрата на земята за бащицата Сталин. Ще трябва да се оправят и без мен! За мен войната беше свършила преди повече от три месеца. Бях готов да си ходя у дома, повече от готов.
Те, разбира се, не те оставят да си тръгнеш. Те са на мнение, че сме били съсипали много неща в Русия и Естония, която сега им принадлежеше, и че ще е справедливо и евтино, ако поправим всички щети със собствените си ръце.
За целта ни затвориха в бараки, оградени с бодлива тел, поставиха наблюдателни кули, както и непрекъснато измислят всякакви други начини за тормоз, за да ни покажат, че могат да правят с нас каквото си искат.
Но не и с мен, мислех си няколко седмици по-рано, не и с мен! Те разбраха, че по професия съм дърводелец. Ето защо ме отстраниха от рудника, оставиха другите да вадят нефт, а мен пратиха в дърводелницата.
И по този начин се оказах с трион в ръцете. А за какво служи един трион? Естествено, за да реже дърва. И тъй като оградата около рафинерията по онова време бе все още дървена, един ден скочих в копривата, която растеше около оградата и достигаше човешки бой, и започнах да режа с триона, докато не направих достатъчно голяма дупка, за да мога да се промъкна през нея.
Като се озовах от другата страна, се изправих и тръгнах съвсем спокойно, все едно отивах на разходка в гората. Но точно в този момент сърцето ми заби учестено. В края на гората един човек косеше трева. „Tere hommikut — добро утро!“, казах уверено на естонски, който вече бях понаучил. Мъжът ме погледна учудено за кратко, както си вървях бос, в парцаливите си военнопленнически дрехи, но не каза нищо, след което продължи да коси.
Тръгнах през гората, ходих дълго, много дълго. Тя сякаш бе безкрайна. Беше като море, в което аз се носех като корабокрушенец, вкопчил се единствено в неопределените си надежди.
Един ден все пак гората свърши. И там, на края, имаше село, по-скоро малко градче на име Вейке-Мааря, което означаваше нещо като Малката Мария. Още преди да се влезе в селището, вдясно от пътя имаше къща. Изглеждаше доста добре, приличаше ми на благородническа вила сред красива градина. На градинската порта стоеше момиче с червена коса, която блестеше като мед, и нежно миловидно лице. То веднага разбра по външния ми вид какъв съм и откъде идвам, защото ме заговори: „Кажи ми, нали си един от онези бедни нещастници, които държат затворени там горе, в Кивиъли?“. Не можех да направя нищо друго, освен да кимна.
Тя ме покани в къщата и ме заведе при баща си — висок, строен, вече на възраст, с посребрена коса. Казваше се Хелмер Палумее и беше пастор. Казах му: „Господин Палумее, дъщеря ви ме покани да вляза; може ли, след като вече съм тук, да остана ден-два? Целите ми крака са в рани и мазоли от дългото ходене. А ако имате и парче хляб за един беден човек, който от четири или пет дни живее само от горски плодове и нищо друго…?“.
Пасторът ме заведе в кухнята при жена си. Косата ѝ бе сресана на път по средата, лицето ѝ силно ми напомняше на майка ми. И аз получих каквото исках, дори повече: поканиха ме на царска трапеза, на която имаше картофи и зеленчуци, месо и хляб. А след това бяха поднесени плодове от градината и домашен мед от пчелните кошери на семейството. И пасторът каза: „Хранете се, вземайте си от всичко и моля ви, не се притеснявайте. Макар че сте германец и не бих казал, че вашите сънародници се държаха особено добре в страната ни, тези, които дойдоха след тях, се оказаха много, много по-лоши и ние бихме искали да си отидат там, откъдето дойдоха“.
След като се нахраних и дори пийнах сладко вино от френско грозде, също направено от пастора, семейството се спогледа и бащата ми каза: „Трябва да ви скрием, никой не трябва да види, че сте тук“. Те ме качиха на тавана и в един ъгъл ми направиха леговище с дюшек и одеяло, които прикриха с различни стари вещи… Когато понечих да благодаря, пасторът вдигна ръка и каза: „Почукайте и ще ви отворят“ — така пише в Библията. Вие почукахте и ние ви отворихме, а сега останете, докато се почувствате достатъчно силен, за да можете да продължите похода си“.
Останах една-две седмици. Вече не си спомням точно. И през това време се влюбих в Лейда — дъщерята на пастора, момичето с червената коса, и тя се влюби в мен. Беше на деветнайсет, а аз не бях навършил двайсет. Това е възрастта, в която чувствата винаги са истински, макар и по-късно не винаги да искаме да си го признаем.
Но тогава дойде онзи ужасен ден, в който трима мъже прекрачиха прага на къщата. Чух стъпките им от тавана. Бяха същите като тези в Кивиъли, които кънтяха нощем от наблюдателните кули, стъпките на робовладелците, които бяха свикнали да ходят върху трупове. Таванската врата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Тежките им револвери наган се люлееха на бедрата им. Един от тях допря дулото на оръжието си до лицето ми и кресна: „Хайде, ставай, германска свиньо!“. Когато бавно се изправих, той ме изрита с ботуша си в корема и аз паднах, превит на две като джобно ножче.
След това ме сграбчиха под мишниците и ме затътриха по стълбите. И им беше по-удобно да ме придвижват надолу с помощта на ботушите си, отколкото да ме придържат от двете страни заради болките ми. Всеки път, когато се свличах на някое стъпало и оставах да лежа там, те започваха да ме ритат, така че аз политах още няколко стъпала надолу. Така напуснах къщата, която ме прие толкова гостоприемно. Долу чух един от милиционерите да казва: „И с пастора ще се разправим; и неговият ред ще дойде, както е вярно, че няма Господ“. Последва ужасна ругатня. Аз обаче извиках: „Не може да направите това! Пасторът не знаеше нищо, аз тайно се промъкнах в къщата. Никой дори не подозираше, че съм тук…“. Те ми се изсмяха. Единият ме сръга с дръжката на пистолета си в ребрата и отсече: „Затваряй си устата, затваряй проклетата си уста! Какво ще правим с пастора, който пълни главите на народа с глупости, си е наша работа“.
По-късно си спомних смътно, че докато ме блъскаха надолу по стълбите, видях Лейда, застанала до стената и закрила лицето си с малките си ръце, тъй като не можеше да гледа какво се случва с мен. Знаех, че по това време пасторът е в църквата, за да извърши някои приготовления за предстоящия празник, а жена му беше отишла с него, за да репетира едно ново произведение на органа. Така че Лейда бе единственият свидетел на моя арест. Докато ме водеха първо към караулното помещение във Вейке-Мааря, а след това ме натовариха на камион към влака за Тамсалу, не можех да прогоня ужасната мисъл, че тя би могла да посегне на живота си.
Ето защо бях обзет от страх за Лейда и за цялото ѝ семейство.
Около три седмици след като бях избягал, отново видях в далечината огромната планина от шлака. След това подуших и нефта и отново се оказах там, където се надявах никога повече да не попадна: в Кивиъли.
Аз обаче бях решен да не работя повече като роб. Ето защо бях двойно повече обсебен от намерението си. В едно малко градче там някъде долу, на не повече от сто километра от Кивиъли, се намираха двама възрастни хора и едно момиче, което обичах. Тримата бяха в опасност заради мен. Трябваше да се върна във Вейке-Мааря, за да поправя грешката си…
Така се роди вторият ми план за бягство.
Този път обаче нямаше да съм сам. Вили Фрайтаг и Егон Крузиус, когото наричахме „Доктора“, също искаха да се присъединят. И най-вече Фриц Кирхлехнер, мой стар и най-добър приятел, на когото се падаше и по-голямата част от подготовката за нашето начинание. Фриц бе открил страхотен начин да напуснем Кивиъли, без да притесняваме караула. Това беше добре дошло за нас, тъй като ръцете на Фрайтаг, Доктора и моите бяха вързани.
Ние се намирахме в кафеза, или „бура“, както го наричаха руснаците. Барака, оградена с бодлива тел, с дебели метални решетки на прозорците. Тук, в кафеза, се опитваха да опитомят „дивите животни“, дезертьорите, крадците и всякакви други престъпници, които искаха да се измъкнат от плащането на репарации към руския народ. В началото не ни даваха одеяла да се завиваме през мъгливите влажни нощи, не получавахме дори парче хляб и вода.
Само Фриц Кирхлехнер бе свободен. Искам да кажа, той живееше в лагера. Нощем той често идваше до оградата на кафеза, за да ми донесе на мен, полуумрялото от глад животно, малко храна: филия хляб, шепа картофи или консервна кутия с вода, и можех да обсъждам с него всичко, което касаеше нашия план.
Утре щяхме да преминем към действие!

Съдържание

^

Книгата няма отделни озаглавени части.

За автора

Авторът на книгата е германски войник, предпочел да не издава своята самоличност, защото разказът му може да го изложи на опасност.