Героичният човек

l

Автор: Янко Янев

l

Страници: 112

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-19-2

За книгата

 

Фигурата на героичния човек, изведена от Янев, следва идеята за свръхчовека, подлагайки на радикално преосмисляне основни традиционалистки концепции за обществото, любовта и брака; атакува предразсъдъци и стереотипи от античността до съвремието; разгръща своеобразни визии за нравствеността. Понятието за героичния човек е актуално в тогавашната европейска култура, заедно със завишеното внимание към расата и нацията. В Европа в навечерието на Втората световна война темата за героя е и съвсем конкретно свързана с вагнеровско-ницшеанските рефлексии, актуални най-вече в Германия през този период.

 

ОТКЪС

—————-

I

Винаги когато се прекъсва историческият развой, настъпва период на сътресенията. Всъщност с този период започва всяка нова история. Онова, което отличава нашата съвременност, е тъкмо този период, свързан с най-съдбоносни преживявания, които също така са разтърсвали Европа по време на Александровите походи, на Великото преселение на народите, на кръстоносните и Наполеоновите войни. Тези епохи се характеризират с масови прояви и безграничен нихилизъм. Но колкото и решителен да бъде упадъкът на старите форми, не е този упадък, от който се интересува движението на историческия дух. Този дух има пред себе си винаги нови перспективи, които определят неговия ход; винаги той е обърнат към бъдещето. Сянката, която пада над него, не е вече никакъв исторически акт, ако историята не представя друго освен творческо осъществяване и проясняване. Нищо друго не е така съществено за движението на историческия живот, както неговият постоянен устрем към бъдещето и трябва да се каже, че в действителност историята е винаги увод в една нова епоха, че тя няма настояще, няма съвременност въобще. Тази истина има особено значение за нас, които до последното дихание на съществото си сме вътрешно зависими от този исторически демонизъм, от тази безутешна воля към все по-нови и по-нови форми на живота. Едва ли може да се посочи някоя друга епоха в миналото на западното съзнание, която е била така дълбоко упоена от исторически ентусиазъм. Може би този ентусиазъм ни кара да издигаме барикади и да убиваме боговете си, да изтръгваме последните издънки на живота в царството на една идиотски механизирана и теософски умопомрачена цивилизация, на големия капиталистически и безработнически град. В един град, където отдавна са престанали да имат значение традициите, съсловните различия, честта; където строгото самоопределение на личността в йерархията на цялото е само един спомен.

II

Не споделям крайния исторически песимизъм, застъпен от някои модерни метафизици на културата. Този песимизъм е измислен от един интелект, изживял всичките си възможности и неспособен повече да се справя с истинската и вечно устремена диалектика на историческия живот. Историята е нестихваща буря, на чиито криле се тъче винаги новата премяна на народите и човечеството. Да се разглеждат явленията исторически не значи да се свързват с миналото, а с новото, защото всяко историческо действие означава стъпка към новото. Истинската философия на историята изхожда винаги от това възвестно и, бих казал, пророческо чувство за историческия живот, който впрочем не е нищо друго освен проява на божествена същност, тъй като творческият дух, който се осъществява в историята, не е само земно и временно начало. Историята е подвиг, историята е трагично дело, историята е съдба. Особено значение има тази мисъл за епохи като нашата, кoгaто предстои създаването на нови форми, свързани не само с организма на отделни народи, но също и с развоя на цялото човечество. За времена на устроен и спокоен живот тази мисъл няма никакво значение като например късната готическа култура, която беше потопена в светлината на небето; тя общуваше с предвечното начало на всички неща; чувстваше се сигурна на земята, не познаваше никакво противоречие, което би нарушило предопределеното единство на света и неговото съзвучие. Тя не би имала значение и за осемнайсети век например, който имаше своята математично устроена държава и възвеличаваше разума като висше политическо и духовно начало, без да иска да измени нито веднъж на старите традиции и да се хвърли в революционни борби. Тя не би имала значение и за епохи като романтиката, когато копнежът към далечното и безименното осветяваше всички неща и когато човекът се чувстваше твърде нежен, за да бъде извикан за подвиг. Романтичният човек, както готическият и античният, не е исторически в дълбокия смисъл на думата, защото цялата му духовна структура, цялото му мирогледно единство беше обусловено от представата за абсолютната мирова хармония и нейното символично изображение в света.

III

Няма да посочваме тук кога настъпи новото становище на човека към този свят, което го откъсна от идилията на класическия, религиозния и лирическия покой и го хвърли в борба с неизброимите противоречия, жертва на които е бил винаги той. В историята на западния живот неведнъж се е явявал героичният човек с всичкия си апостолски ръст и фанатизъм, с величествената красота на своя жест. Той е бил проповядван от философите на песимизма и от философите на дионисовската разрушителна страст, и от ясновидците на вселенската република на човечеството, както и от уличните агитатори на масовия пристъп. Но никога той не е бил толкова мощен, толкова необходим, както днес. Може да се каже, че всичко, което вдъхновява съвременното съзнание в различните културни и политико-обществени области, е дело на гepoичния човек, който всъщност е новият и бъдещ човек, призван да поведе народите към други кръгозори и да разреши тяхното историческо съществуване. Каквото и да бъде значението на всички тези обществени, културни и религиозни движения, които раздрусват основите на днешния източен и западен свят, всички социални реформи и революции, новите държавни системи и стопански програми, чудесата на техниката, на спорта, превземането на пространствата, прескачането на океаните, издигането към звездите – всичко това е проява на героичния човек, какъвто доскорошната история на света не познаваше. Особено историята на миналия век, който се залъгваше с материалистични формули и политически софизми, докато накара човека да издребнее и го превърна в някаква карикатура, наречена „напредък”. Не само душата, но и тялото на довчерашния човек беше издребняло. Достатъчна е само една обща характеристика на миналия век, за да стане ясно, че съвременната всемирна криза е зачената и в материалистични абсурди (душата като ефект на мозъчна функция, също както движението е ефект на парната машина!) и в позитивистично-атомистичното възвеличаване на една наука, която може да носи разни имена като монистична психология, енергитизъм, дарвинизъм, психофизика, авулистика и анималикулистика (според която душата се е родила от някакво женско яйце или от мъжкото семе на бащата) и се постави в услуга на едно цинично нивелирано и обезкоренено общество. Издребняването и униформирането на западния човек не е, разбира се, случайно, тъй като то се гнезди в системата на целия европейски живот, който неминуемо се развиваше към катастрофа. Това издребняване се забелязва не само в областта на спекулативните и естествонаучни идеи, но също и в практическата дейност на човека, особено в социалните и политическите отношения, които дотолкова продължиха процеса на варваризирането на духа, че днес можем да говорим за масов разум, масова етика, за еманципация на жената, която не означава друго освен зловещ упадък на еротичното чувство, за орестейска или майкоубийствена цивилизация, благодарение на която легионите на Цезар бяха някога разнебитени и благодарение на която днес жената иска да се превърне в някакъв интелектуализиран андрогин. Това издребняване, тази липса на всякакъв героически инстинкт, на всякаква расова разюзданост превърна еротиката в половост, чувството в способност за пресмятане, държавата в юридическа и полицейска организация, капитала в техника на златото; то повери управлението на обществата и народите в ръцете на бандити или на международни клоуни и реторици на мира.

Съдържание

^

Книгата няма отделни озаглавени части.

За автора

Д-р Янко Янев е философ, поет, и есеист – един от най-изявените представители на българското ницшеанство и неохегелианство. Автор е на редица книги, статии и рецензии по философски и културни въпроси на български и немски език. Роден е в Пещера през 1900 г. Завършва полукласната гимназия в Пловдив. През 1919 г. заминава за Германия, където учи философия и история в Лайпциг, Фрайбург и Хайделберг. Завършва като доктор по философия с дисертация на тема „Живот и свръхчовек“. От 1923 г. работи в библиотеката на Софийския университет. За известно време е завеждащ културния отдел към Министерството на народното просвещение. През 1934 г. е поканен да чете лекции по история на българската култура в Берлинския университет. Загива на 13 февруари 1945 г. при англо-американските бомбардировки над Дрезден през Втората световна война. В резултат на генералната си несъвместимост в комунистическия културен канон Янев се превръща в забранено име след 1944 година. Изключен е от СБП като писател фашист, а книгите му са иззети от училища и библиотеки.