Пьотър Врангел: Последният рицар на една загиваща империя

автор: Княз Максим Волконски

Барон Пьотър Николаевич Врангел по произход принадлежи към древно германско благородническо семейство. Фамилията е известна в Руската империя. Негов далечен  роднина е изтъкнатият учен, географ и пътешственик Фердинанд Врангел, голям изследовател на руския Север, който създава най-добрите карти на Източносибирско море.

Брат му Николай Николаевич Врангел е широко известен историк на изкуството, сътрудник на Грабар, с когото работи върху известната „История на изкуството“. Врангел принадлежи към фамилия, която с право се гордее от факта, че е заела достойно място в руската история.

Самият Пьотър Николаевич има забележителна и по свой начин уникална кариера. Германската аристокрация, към която принадлежи, е особена каста във висшето общество на Русия. Служи в лейбгвардейския кавалерийски полк – един от най-привилегированите полкове, близки до Романови, в който служат повечето велики князе. Академията на Генералния щаб и кавалерийското училище са стандартната кариера за членовете на този кръг. Но той получава и отлично гражданско образование. Минният институт е един от най-добрите институти в Руската империя по онова време: в него са събрани почти всички професори по техническите науки. Барон Врангел е бил един от най-добрите студенти в института, съдейки по оценките му. Това го отличава от знатните младежи в светските среди в Санкт Петербург. Но и тази среда не му е чужда.

Още по време на Първата световна война, когато става Георгиевски кавалер, способността му да вдъхновява хората е очевидна. В спомените на хора, които са го познавали (като приятеля му генерал П. Н. Шатилов), той е описан като човек с рицарска храброст и благородство. Това му помага по-късно да подкрепя бойците, които са му подчинени. Той е отличен командир, офицер и баща на своите войници. Всички, които го помнят по време на войната, казват, че никога не е излизал в отпуск, докато не се увери, че всички негови подчинени са осигурени: има къде да спят, има всичко необходимо за почивката на войниците, има фураж за конете. Тази негова черта не е показна, така го помнят винаги. С това той спечелва уважението и любовта на подчинените си, които го съпътстват през целия му живот.

Той е отличен военен, но лишен от особени политически амбиции – започва службата си в Бялата армия доста късно и съвсем не като неин лидер, а само като скромен командир на кавалерийска дивизия. Успява да изгради кариера благодарение на личните си заслуги, но поради разногласия с главнокомандващия генерал А. И. Деникин скоро се озовава в оставка. Защо точно този човек, в най-критичния момент, на практика единодушно е избран за нов главнокомандващ?

Защо самият той се съгласява да поеме командването на армия, чиито живот, както го виждаха и болшевиките, и самите доброволци, и бившите съюзници от Антантата, вече беше обречен?

И дори самият Врангел – човек, който много добре познава хората и много добре разбира ситуацията, веднага оценява положението като безнадежно: по-нататъшните боеве и съпротива са обречени на неуспех. От този преломен момент, когато поема отговорност за толкова много хора, главнокомандващият Врангел не се бори срещу червените, а за спасението на собствените си хора, армията и руския народ в Крим.

Гражданската война развращава. Бялото движение е започнато в името на светли идеали, от светли личности и е завършило с хора, които вече са се отдалечили от всякакви идеи, идеали и принципи.

 Крим от 1920 г. е територия, изцяло блокирана от болшевиките. Географски това е полуостров, така че за тактическо отстъпление и прегрупиране не може и дума да става. Трудни условия, липса на каквато и да е организация и обезкуражени войници – това е получил Врангел от предишния главнокомандващ. Но няма нищо по-лошо от разпадането на армията отвътре: хора в отчаяно положение, с оръжие в ръка, но загубили чувството за борба, хора, покварени от задкулисието, които вече не се интересуват от съпротива, които в сегашния хаос се втурват да търсят лични облаги.

В това тежко положение остава един човек, чиято смелост отново сплотява армията в единен организъм на общата кауза. Врангел събира всички силни и способни личности около себе си: примерът му им вдъхва надежда. За 6-7 месеца той успява да възстанови ефективността на армията и да организира максимално тила. Никоя война не може да се води без тил: това е цивилното население, производството, селяните, храната, с една дума, малка самодостатъчна държава.

Той вдъхновява хората да създадат една мирна Русия на един малък остров в бушуващото море на революционното насилие и анархия, чийто политически ред все още впечатлява много историци. Тук започва да се проявява талантът му не само на военен, но и на отличен организатор и държавник. Въпреки различните мнения на историците, се налага един съвсем основателен извод: ако Врангел, със своите качества, беше застанал начело на Бялата армия по-рано, целият ход на събитията щеше да се развие по съвсем различен сценарий.

По време на Първата световна война Врангел боледува тежко от тиф и в условията на постоянен стрес и голямо натоварване здравето му се влошава. Въпреки това той никога не се е появявал на публично място по различен начин, както е представен на всичките си фотгорафии: винаги спретнат във военна форма, с високо вдигната глава. Въпреки трудните условия, в които Врангел трябва да работи в Крим през 1920 г., намирайки се между ненадеждни съюзници и много различни щабове, той продължава да бъде ярък пример за самоотверженост както за близкото си обкръжение, така и за войниците. 

До 1920 г. най-силно се проявява способността му да събира напълно различни хора, понякога идеологически враждебни или по други причини несъвместими един с друг. Под негово ръководство обаче, те стават сериозни организатори и утвърдени политици като Кривошеин и Струве, които имат своя харизма и амбиции. Но под ръководството на Врангел те се събират и работят в екип върху една обща задача, която е практически непосилна за онези условия: да вдъхновят армията и да я осигурят с храна за шест месеца, позволявайки ѝ да набере сила за последната битка.

Но последната битка като такава не се състои. След съветско-полското примирие в Рига от 1920 г. болшевиките хвърлят всичките си сили от полския военен театър в Крим и Врангел разбира, че ситуацията е безнадеждна. Трябва да изпълни последния предложен от него план – евакуацията. Той предлага възможността за евакуация на всички: не само на своята армия, но и на цялото цивилно население на Крим, което вижда в това надежда за спасение. Има повече желаещи, отколкото кораби. 

Евакуацията на една армия изобщо не е лесна задача, особено когато не трябва да се разчита на подкрепа от други страни. Съюзниците протакат до последния момент и едва тогава французите, почти при драконовски условия, се съгласяват да осигурят допълнителни кораби за евакуация, за което им е платено с почти цялото имущество на руската армия. Тогава, заедно с Врангел, над 150 хиляди души напускат последната педя свободна руска земя – Крим. В тези условия, тази огромна заслуга е изцяло негова. И досега паметта му се почита от много потомци на емигрантите, чийто живот той тогава спасява. Това събитие е най-обсъжданото и сега, когато се споменава името му. Но за него основната работа не приключва с евакуацията.

 Приемащите държави оказват много слаба подкрепа за руските емигранти. Като цяло никой не е доволен от руснаците нито в Турция, нито във Франция, а още повече в Англия. След като е изпълнил мисията си на последен главнокомандващ на руската армия и лидер на Бялото движение, осигурявайки пътя на своя народ в Европа, той има правото да си измие ръцете. Но за Врангел грижите в най-трудните условия и борбата за оцеляването на руската армия продължават. 

Малко са примерите в световната история когато върховният главнокомандващ, загубил родината си, отива в изгнание заедно с армията си и въпреки това продължава да се грижи за нея. Почти невъзможно е да се намерят примери, когато един човек смята, че е негова лична отговорност да се погрижи за всичките си сънародници, които се оказват без дом в чужбина. Тук над Босфора се проявяват двете качества на Врангел – той е не само добър командир, но и отличен дипломат. Отделя много време и енергия за поддържане на духа на войниците – бедни хора, които живеят в трудни условия в лагерите. Той и съпругата му редовно ги посещават. В Константинопол (Истанбул) той е в положението на почетен затворник и въпреки това търси възможности да се среща с хората, които се нуждаят от него. Неговият пример за енергия, ентусиазъм, общителност е заразителен и вдъхва надежда на хората. Дори онези, които не се отнасят към него със симпатия, признават, че Врангел притежава невероятна харизма и сила да влияе на другите. Както френските военни, така и дипломатите попададат под този чар, което му позволява да търси дипломатически решения в полза на бившите си войници. 

Благодарение на неговата петиция до Александър, краля на Сърбия, много руснаци успяват да намерят работа и да се установят в Белград. С флота и оръжието той плаща възможността най-голям брой руски бежанци да се установят във Франция. Самият той не може да остане близо до армията си (Франция уклоничаво му отказва това) и той избира Брюксел, един от най-евтините градове в Европа по това време, за постоянно място на пребиваване. И оттам той продължава да посещава всички места, където са разпръснати бившите му полкове. Всяко негово посещение, според многобройни спомени, е било изпълнено с истинска радост.

В биографиите на видните личности на семейството обикновено се отделя второстепенно място. В младостта си Врангел се среща с Олга Михайловна Иваненко. Придворна дама на две императрици, дъщеря на камерхер, тя става съпруга на барона в 1908 г. Тя е не само съпруга, но и най-близката приятелка, сподвижничка на Врангел през целия му живот. По-късно, в изгнание, най-близкият кръг около барона, който споделя с него цялата тежест на кримската епопея, последните битки на Бялата армия и напускането на Крим, се отнася с не по-малко уважение към съпругата му. Тя споделя с него на равни начала и продължава основното дело на живота му – грижата и подкрепата на голям брой хора, емигранти, попаднали като тях самите, в трудни условия, изгубени и безполезни. От момента, в който семейство Врангел се озовава в Белград, а след това в Брюксел, тя непрекъснато продължава да организира лазарети и болници, където се лекуват болните от туберкулоза, болест срещана особено често по това време. Въпреки факта, че имат четири деца, баронесата се грижи не само за семейството и домакинството си, но винаги намира сили и време да се грижи за онези, за които сърцето на съпруга страда. Средствата са много оскъдни, но за каузата на благотворителността тя събира много различни хора с чара си и така намира покровители. Изцяло нейна заслуга е, че например княз Юсупов – известен с богатството си в широките кръгове на емиграцията, но чужд досега на благотворителна дейност и филантропия, отделя значителни суми от капитала си за създаване на болници за руските емигранти. Всички, които помнят барона, помнят и съпругата му, която го надживя с 40 години.

Врангел разбира, че за неговите бивши войници, военни хора, лишени от всичко – от родината и семействата си – бойният дух е тяхното армейско братство, без което не могат. Тогава Врангел взема единственото правилно решение за тези условия – да създаде организация, която не е пряко военна. Така възниква Руският общовойскови съюз или РОВС. Създаването му послужи като единствено напомняне за единния дух на руската армия, която живя пръсната по целия свят. Тази организация беше най-уважаваната и най-дълго съществувалата сред руската диаспора. Продължава съществуването си до 60-те години на ХХ век. И продължи да вдъхва надежда на хората, които бяха прогонени и вече нямаха нищо общо със своята родина. 

По това време в Петроград семейството на чичо му е напълно унищожено, болшевишките варвари го намушкват с щикове пред очите на децата му в петроградския му дом. Врангел знае за всичко това. Знае колко жестоко са измъчвани неговите братовчеди и роднините на жена му. И въпреки това, дори в частни разговори за болшевиките, в думите му никога не се прокрадва лична омраза – и това очевидно се дължи на рицарския му характер. Той е можел да говори ентусиазирано за хората, които обича, за руската армия, за многобройното си обкръжение. Но за врага е говорил сдържано. За него врагът е болшевизмът и Русия трябва да се отърве от него, това е задача номер едно.

Отделно трява да споменем безкористието и честността на барона. Напускайки Русия (за разлика от мнозина от обкръжението му, които вземат големи суми пари със себе си), барон Врангел тръгва без почти никакви парични средства. Хората, които са го познавали, казат, че е живял като рицар и е умрял като рицар. И също толкова рицарски, той е бил абсолютно честен и рицарски беден. 

В Константинопол той живее на яхтата „Лукул“, предоставена от бившето посолство на Руската империя. Но един ден точно на мястото, където се намирали каютите на семейството му, яхтата е ударена от кораб под италиански флаг. Никой не се съмнява, че това е атентат, организиран от болшевиките. За щастие баронът и семейството му по това време не са на яхтата. Но загубват последните си спестявания, малка част от личните бижута на Олга Михайловна и почти всички военни ордени на барона, с изключение на Владимирския кръст.

След това в Брюксел, когато най-тежката работа по организирането и  установяването на войсковите части от емигранти, е завършиила, той се връща към гражданската си професия. Главнокомандващият на руската армия, човекът, спасил стотици хиляди животи, лицето на Бялата армия, всеки ден ходи на работа като обикновен държавен служител, спомнил професията си на минен инженер. Така той изхранва семейството си. Дори когато основаният от него РОВС му предлага пенсията, която по право му се полага като негов основател, той отказва. Въпреки тежкото си положение той не може да се възползва от оскъдната каса на Съюза, от която се използват пари предимно за подпомагане на инвалиди и изпаднали в крайна нужда хора, каквито е имало много сред руските военни емигранти.

Той умира преди да навърши 50 години. От началото на зимата генерал Врангел не се чувствал напълно здрав. На 20 декември 1927 г. се простудява доста силно и лежи няколко дни на легло. Все още ненапълно възстановен, на 7 януари той заминава за Люксембург и посещава групата на полковник Керманов, където във Вилц бивши военнослужещи от Корниловското военно училище работят в кожарска фабрика. На 14 януари се разболява от грип, който е продължителен, но не е с висока температура. Бързо се подобрява, но продължителната слабост и продължителната кашлица остават. Според лекаря д-р Вейнерт, който го преглежда тогава, кашлицата е от ларингит, а слабостта е често срещано явление след грип. Така барон Врангел се връща към обичайния си начин на живот.

На 18 март отново се почувства зле и на 19 март вече не може да стане от леглото, с висока температура. Лекуващият го лекар Вейнерт смята, че отново се е разоблял от грип. На 24 март има консултация с местния белгийски д-р Док, който също се спира на грипа. На 30 март от Париж идва руският лекар професор И. П. Алексински и остава при пациента в следващите 2 дни; той също определя болестта като грип. Но няма подобрение в здравословното състояние и на 11 април професор Алексински идва за втори път, заедно с белгийския д-р Говарц, и след необходимите изследвания диагностицират белодробна туберкулоза, обхванала левия бял дроб в много активна форма. Анализът на храчките показва наличието на много туберкулозни бацили. Следват различни консултации от специалисти по различни заболявания, ръководени от д-р Дершайд, местния специалист по белодробни болести.

Значително влошаване настъпва на първия ден на Великден, 15 април, когато барон Врангел получава спадане на температурата и припадък. На 19 април професор Алексински пристига за трети път от Париж. През нощта на 21 април има втори припадък, по-слаб от първия. Следват нарушения в сърдечната дейност и на 25 април в 9 часа сутринта главнокомандващият на ВСЮР тихо напуска този свят. В предсмъртната агония е с температура от 40°С, а последните му думи са: „Чувам камбаните… Бог да пази армията“. Професор И. П. Алексински установява смъртта му. Изпращат се телеграми до всички клонове на РОВС.

През цялото време на боледуването си, до последните дни в които е в съзнание, барон Врангел продължава да се интересува от всичко, което се отнася до хората от бившата му армия, за чиято съдба той винаги е бил изключително заинтересован. На 5 април той лично дава подробни инструкции относно публикуването на отговор по повод обнародваната на 7 април във вестниците кореспонденция между генерал Деникин и един червен офицер. 

До Велика събота той получава доклади от генерал Архангелски и дава подробни указания по делата на емигриралата Бяла армия; на 24 март дава инструкции на секретаря си Н. М. Котляревски какво да прави в случай настъпването на смъртта, която вече е предчувствал. Последното му желание е да бъде погребан в  Руската църква в Белград.

Врангел пише „Спомените“ си до последния момент. Неговите записки са един от най-интересните източници за гражданската война и бялото движение. Започва да ги пише от момента, в който напуска Русия, и продължава да ги редактира до последните дни от живота си. Те съдържат една много интересна оценка на Деникин. Много хора, близки до Врангел, твърдят, че селският произход на Деникин, който благодарение на таланта си се издига до генерал, не може да се сравни с блестящия аристократичен произход на барона. Но това не е вярно, тъй като Врангел никога не е парадирал с дворянския си произход. Причината е в разминаването на техните стратегически виждания, поради което трудно могат да намерят общ език. В края на последните си дни Врангел премахва от мемоарите си критичната оценка за Деникин като личност, подчертавайки по всякакъв начин уважението си към този човек. Продължава да работи върху мемоарите си до последните си дни, когато болестта го сломява напълно.

Смъртта на Врангел прави огромно впечатление на напълно разпокъсаната дотогава емиграция. Новината хвърля в отчаяние голяма част от бившата руска армия. Има дори и самоубийства. Известна е бележката на един самоубил се: „Щом барон Врангел го няма вече, не виждам причина да продължавам да живея“.

Година по-късно, в Белград, е организирано официалното му погребение; градът в онези дни е пълен с руски емигранти от цяла Европа. Ковчегът му е носен от генералите Кутепов, Шатилов, Милер, Архангелски, Холмсен, княз Долгоруки, полк. Левашов и секретаря Котляревски. Тук се събира цветът на бялото воинство от цяла Европа. Многочислена процесия изпраща своя главнокомандващ в последния му път към руската църква в Белград.

Имало е случаи на хора, които с последните си пари стигат до Белград за погребението на своя главнокомандващ. В тази ситуация дори недоброжелателите му са принудени да признаят приноса и значението му в живота на много хора в чужбина. Никой друг от лидерите на бялото движение, не се е радвал на такова уважение и обич от обикновените руски белоемигранти, от обикновените руски войници, както барон Пьотър Николаевич Врангел, последният рицар на една загинала империя, „Черният барон“ с голямо сърце и много светла душа.