Адолф Хитлер – Спомени за нашето приятелство

l

Автор: Аугуст Кубичек

l

Страници: 368

l

Корица: Мека

l

ISBN: 978-619-7186-05-5

За книгата

„За мен трябва да пише само някой, който наистина ме познава. Ако става дума за някого, това сте Вие, Кубичек“

Адолф Хитлер, 1938 г.

За Адолф Хитлер има издадени над 120 000 тома през последните 70 години. Едва ли за друга личност в човешката история е писано толкова много. И въпреки това, твърде малко от авторите са го познавали лично и могат да допълнят с нещо познатия образ на политика и държавника Хитлер.

Един от малцината е Аугуст Кубичек, единственият му приятел през младежките години. Двамата са неразделни между 1904 и 1908 година. Запознават се и скрепват приятелството си в родния им Линц, по-късно делят една квартира във Виена. Всъщност, книгата на Кубичек е единственият автентичен документ за този период от живота на бъдещия Фюрер на Третия Райх.

Страстта към музиката и операта става повод за запознанството на младежите. Музикалните им увлечения са основната допирна точка между двамата приятели, иначе напълно различни по характер и темперамент. Освен за общите посещения на оперни представления, авторът разказва за семейството на Хитлер, с което също се запознава, за първата му любов, за тежкия живот във Виена, за неуспешния му опит да бъде приет в Художествената академия. Особено интересни са разговорите, които Кубичек и Хитлер водят по време на дългите им разходки в Линц. В тях се разкрива зараждането на идеите и начина на мислене на бъдещия Райхсканцлер. Движен от неутолимия си порив да променя и гради, Хитлер споделя безбройните си планове за новия Райх, част от които и реализира по време на своето управление.

Книгата на Аугуст Кубичек, излязла още през 1953 година на немски език, е безценен исторически документ. Читателят ще види една от личностите, белязала най-силно историята на 20-ти век, в абсолютно непозната светлина.

ОТКЪС

—————-

РЕШЕНИЕ И ОПРАВДАНИЕ

Решението да запиша младежките си спомени за Адолф Хитлер взех трудно, тъй като има опасност да бъда разбран неправилно. Но шестнайсетте месеца като американски затворник, които изтърпях през 1945 година на петдесет и шест годишна възраст, разклатиха здравето ми. Затова използвам дните, които са ми отредени.
От 1904-та до 1908-ма година живях с Адолф Хитлер като негов пръв и единствен другар, първо в Линц, после във Виена, където обитавахме обща стая. Бяха онези години от развитието, които формират характера на човека. За този период от живота на Адолф Хитлер се знае малко и то не винаги е вярно. Самият той споменава това време само в няколко бегли бележки. Предполагам, че моят разказ ще помогне да се изясни представата, която времето създава за Адолф Хитлер, независимо от гледната точка. При записването на тези спомени от младостта се водя от принципа да не добавям нищо, но и нищо да не премълчавам. Целта ми е да разкажа нещата такива, каквито бяха.
Не бих искал книгата ми да се нареди сред обичайните писания, разкриващи факти за Хитлер. По тази причина изчаках с нейното публикуване, докато вълната на тази литература затихне и почтените и обективно мислещи хора вземат на сериозно спомените ми за Адолф Хитлер. Би било погрешно в тези младежки преживявания да се привнасят мисли и мнения, типични за по-късните периоди от живота на Хитлер. Пазех се старателно от тази опасност и записах спомените си, изхождайки само от тогавашното време, по начин, сякаш този Адолф, с който ме свързваше сърдечно приятелство, приживе остана неизвестен или загина в Световната война.
Съзнавам извънредната трудност на моето начинание да запиша и увековеча събития, случили се преди повече от четиресет години. Но дружбата ми с Адолф Хитлер носеше печата на необичайното, така че подробностите са се запечатали в паметта ми по-силно, отколкото при взаимоотношения, към които съм равнодушен. Дължа на Адолф Хитлер голяма благодарност, защото успя да убеди баща ми, че мястото на музикалната ми дарба не е в работилницата, а в Консерваторията. Този решаващ обрат, който осемнайсетгодишният Хитлер успя да наложи, въпреки съпротивата на моите близки, даде на нашето приятелство още по-голяма святост. Именно затова съм запомнил толкова много неща. Помогна ми и отличната памет, с която, благодаря на Бога, съм надарен. От голяма полза при писането на книгата бяха запазените писма, пощенски картички и рисунки, които съм получавал от моя другар, както и собствените ми бележки.
Ако народът ни иска да върне своето тежко засегнатото самочувствие, трябва да преодолее този изпълнен с толкова жертви период от историята си. Да го стори по силата на собствената си воля, без принуда от вън. Това може да се случи чрез едно обективно, справедливо и следователно наистина убедително представяне на историческите факти и обстоятелства. Надявам се да допринеса малко за това в скромната си книга.

Ефердинг, август 1953 г.

I Младежко приятелство в Линц
Първа среща

Роден съм на 3 август през 1888 година в Линц.
Баща ми беше тапицер, дядо ми дърводелец. Баба произхождаше от село, от фамилията Гилхофер от Пойербах. Майка ми беше дъщеря на ковач, дошъл в града, когато се изграждала конната железница между Линц и Будвайс. Оженил се за дъщерята на селянин от Розенберг. В тяхно лице фамилията ни се сродила с хора от родината на Адалберт Щифтер[* Австрийски писател, художник и педагог, един от най-значимите автори от периода Бидермайер (* 23 октомври 1805 г. в Оберплан, Бохемия; † 28 януари 1868 г. в Линц) – Б.пр.]*. Майка ми носеше в себе си много от характера на типичните жители на Бохемските планини.
Преди да се ожени, баща ми бил помощник тапицер в линцката мебелна фирма “Мюлер и син” на “Бетлеемщрасе”. На обед се хранел в малката гостилница на “Бишофсщрасе”, която още съществува. Майка ми работела там, двамата се запознали и се харесали. През юли 1887 година сключили брак.
Първоначално младата двойка се настанила при родителите на майка ми, на Хафнерщрасе 35. Заплатата на баща ми била ниска, работата напрегната. Майка ми забременяла и спряла да работи. Родил съм се при тъжни обстоятелства. Година по-късно се ражда сестра ми Мария, която скоро почива. След още една година на бял свят дойде Тереза. Тя умря на четири. Третата ми сестра, Каролине, се разболя тежко, известно време прекара на легло и почина на осем. Болката на майка ми беше неописуема. През целия си живот страдаше от мисълта, че ще загуби и мен. От четирите й деца оцелях единствено аз. Цялата й любов беше отдадена на мен.
Забелязва се интересно сходство в нашите съдби. Майката на Хитлер също загубила три деца, Густав, Ида и Ото. Адолф дълго време бил единственото дете на майка си, останало живо. И Едмунд, който се родил пет години след Адолф, починал шестгодишен. Само Паула, по-малката със седем години сестра на Хитлер, оживяла. Майките ни имаха много общи черти в характера си. А Адолф и аз, макар да не отдавахме особено значение на смъртта на братята и сестрите си, в известна степен се чувствахме като избраници на съдбата, като единствените оцелели от някакъв застрашен род, поради което на нас се падаше особен дълг. Фактът, че Адолф, вероятно несъзнателно, понякога ме наричаше Густав, вместо Аугуст (в една адресирана до мен картичка също е написано това име, носено от първия му починал брат), може би се дължи на често употребяваната галена форма Густл. Наричайки ме с това име, сигурно е искал да достави радост на майка си, която ме прие в семейството като син.
Междувременно баща ми се отдели и отвори собствена тапицерска работилница на Кламщрасе 9. Старата, масивна и неугледна къща “Бернрайтерхаус”, останала непроменена през годините, се превърна в място на моето детство и младост. Макар и незначителни, трябва да опиша случките и преживяванията от онова време, за да пресъздам атмосферата, в която се развиваше дружбата ми с Адолф Хитлер. Тясната, мрачна улица Кламщрасе, на която известно време живееше и поетът Адам Мюлер-Гутенбрун, преминаваше в широка, светла и оживена зелена алея.
За ранната смърт на моите сестри вероятно имаха вина нездравословните условия на живот. В “Бернрайтерхаус” беше различно. В приземието се намираше работилницата, а на първия етаж жилището, състоящо се от две стаи и кухня. Поръчките не вървяха добре и баща ми не можеше да се отърве от паричните затруднения. Не веднъж мислеше да затвори ателието и да се върне като работник в мебелната фабрика. Но всеки път успяваше някак да се справи.
Аз тръгнах на училище – едно не съвсем приятно задължение. Горката ми майка плачеше заради лошите оценки, които носех вкъщи. Мъката й ме подтикваше към по-голямо старание. За баща ми от самото начало беше ясно, че един ден трябва да поема неговото предприятие, въпреки лошия успех в училище – защо иначе се трепеше от сутрин до вечер! За разлика от него, майка ми искаше да следвам. Първо трябваше да завърша четири класа в гимназията, а след това Учителския институт. Но аз не исках да чуя за това. Бях щастлив, когато на десет години баща ми ме прати в градското средно училище. Според него решението за по-нататъшния ми живот беше взето веднъж завинаги.
В живота ми, обаче, влезе една друга сила, на която се отдавах изцяло: музиката. На Коледа през 1897 година, на девет, получих подарък цигулка. Спомням си добре всяка подробност от празника и когато се връщам назад, съзнателният ми живот започва с това събитие. Най-големият син на нашите съседи беше кандидат-учител и ми преподаваше уроци по цигулка. Учех бързо и напредвах добре. Пред мен се разкриваха радостни дни! Когато първият ми учител по цигулка взе зрелостния си изпит и беше преместен в провинцията, постъпих като ученик в Началното музикално училище в Линц. Занятията там не ми допаднаха много, може би защото бях по-напреднал от другите ученици.
След ваканцията почнах да ходя на частни уроци при един възрастен фелдфебел от Императорския и кралски оркестър, който ми даде да разбера, че не мога нищо и след това “по военному” ми преподаде основните понятия по цигулка. Обучението при Копецки приличаше на военна подготовка. Когато ми дотягаше от грубия тон на фелдфебела, той ме успокояваше, че ако напредна, ще ме вземат за ученик в Императорския и кралски полкови оркестър. Според неговите разбирания това означаваше върха на музикалната слава. Прекратих обучението при Копецки, влязох в Средното музикално училище и попаднах на професор Хайнрих Десауер. Много добре подготвен в професионално отношение, талантлив педагог и безкрайно деликатен учител. Изучавах тромпет и тромбон, както и обща теория на музиката, участвах и в училищния оркестър.

Съдържание

^

РЕШЕНИЕ И ОПРАВДАНИЕ

W

I. МЛАДЕЖКО ПРИЯТЕЛСТВО В ЛИНЦ

^

ПЪРВА СРЕЩА

^

НЕОБИКНОВЕНО ПРИЯТЕЛСТВО

^

ПОРТРЕТ НА МЛАДИЯ ХИТЛЕР

^

ПОРТРЕТ НА МАЙКАТА

^

СПОМЕНИ ЗА БАЩАТА

^

ПРИКЛЮЧВАНЕ С УЧИЛИЩЕТО

^

ЩЕФАНИ

^

ВЪЗХИЩЕНИЕТО ОТ РИХАРД ВАГНЕР

^

МЛАДИЯТ НАЦИОНАЛИСТ

^

ПЛАНИРАНЕ, РИСУВАНЕ, СТРОИТЕЛСТВО

^

ВИЗИЯТА

W

II. ПРЕЖИВЯНОТО ВЪВ ВИЕНА

^

АДОЛФ ЗАМИНАВА ЗА ВИЕНА

^

СМЪРТТА НА МАЙКАТА

^

„ЕЛА С МЕН, ГУСТЛ!“

^

„ЩУМПЕРГАСЕ“ 29

^

ГРАДЪТ НА КАЙЗЕРА

^

САМООБУЧЕНИЕ И КНИГИ

^

В ХОФОПЕР

^

АДОЛФ ПИШЕ ОПЕРА

^

„ПОДВИЖНИЯТ“ ОРКЕСТЪР НА РАЙХА

^

НЕЖЕЛАНО ПРЕКЪСВАНЕ

^

АДОЛФ И ЖЕНИТЕ

^

В ПАРЛАМЕНТА

^

ДРУЖБАТА ПРЕКЪСВА ВНЕЗАПНО

W

III. ПОСЛЕСЛОВ

За автора

Аугуст Кубичек е роден на 3 август 1888 г. в Линц. Отрано започва работа в тапицерската работилница на баща си, където учи занаята.

Между 1904 и 1908 г. той е може би едниственият по-близък приятел на Адолф Хитлер, който по това време също живее в Линц. Свързва ги любовта им към музиката и най-вече преклонението им пред Рихард Вагнер.

Когато Аугуст Кубичек отива във Виена, за да следва в Консерваторията, а Хитлер да кандидатства в Художествената академия, двамата живеят няколко месеца в обща квартира, докато Хитлер не изчезва внезапно, без да остави никакво съобщение на своя приятел.

Те се срещат отново чак през 1938 г., когато Кубичек е общински чиновник в Линц, а Хитлер – Фюрер на Третия райх.

След войната Кубичек е интерниран за 16 месеца в лагера Глазенбах, заради личното си приятелство с Хитлер. Там е разпитван многократно за това приятелство от американски военни. Той успява обаче да укрие в една кухина на къщата си своите дневници и лична кореспонденция с Хитлер, на базата на които пише книгата си през 1953 г.